Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Пролетта на 1557
Пролетните бури принуждаваха корабите да си стоят в пристанището, поради което новините от Англия закъсняваха и бяха ненадеждни. Не бях единственият човек, който чакаше всеки ден на кея и се провикваше към пристигащите в пристанището кораби: „Какви са новините? Какви са новините от Англия?“ Пролетните вихри запращаха дъжд и солена вода по керемидите и прозорците на къщата, и смразяваха баща ми чак до костите. В някои дни му беше твърде студено и бе твърде изтощен изобщо да стане от леглото и аз стъквах малък огън в огнището в спалнята му, сядах до леглото и му четях от скъпоценните останки от нашата Библия. Насаме, и тихо, само на светлината на свещите, аз му четях на напевния, звучен език на нашата раса. Четях му на староеврейски, а той се облягаше на възглавниците си и се усмихваше, когато чуваше старите думи, които обещаваха на нашия Народ земя, и най-сетне — безопасност. Възможно най-старателно криех от него новините, че страната, която бяхме избрали за свое убежище, сега беше във война с едно от най-силните кралства в християнския свят, а когато питаше, изтъквах, че поне сме вътре в градските стени и че каквото и да се случи другаде на англичаните във Франция или на испанците малко по-нататък, в Гравелин, поне знаехме, че Кале никога няма да падне.
През март, когато градът полудя по крал Филип, който минаваше през пристанището на път за Грейвзенд, не обърнах твърде голямо внимание на слуховете за неговите планове за война и намеренията му към принцеса Елизабет. Започвах да се тревожа много за баща си, който не даваше вид да укрепва. След двуседмични тревоги, преглътнах гордостта си и повиках току-що получилия разрешителното си доктор Даниел Карпентър, който беше започнал независима практика в малък кабинет в далечния край на кея. Той дойде незабавно, щом уличният хлапак предаде съобщението ми, и влезе много тихо и внимателно, сякаш не искаше да ме безпокои.
— Откога е болен? — попита ме той, докато изтръскваше пръските морска вода от дебелото си тъмно наметало.
— Не е наистина болен. Изглежда най-вече уморен — казах, като взех наметалото от него и го разстлах пред малкия огън да се изсуши. — Не яде много, хапва супа и сушени плодове, но нищо друго. Спи и денем, и нощем.
— Каква е урината му? — попита Даниел.
Донесох стъкленицата, която бях запазила за диагнозата, и той я отнесе до прозореца и погледна цвета й на дневна светлина.
— Той горе ли е?
— В задната спалня — казах и последвах изгубения си съпруг по петите нагоре по стълбите.
Чаках отвън, докато Даниел премери пулса на баща ми, положи хладните си ръце на челото му и тихо го попита как се чувства. Чух приглушения им разговор, плътния звук на говора на двама мъже, които си казваха всичко, изричайки думи, които не ми говореха нищо, таен език, който жените никога не можеха да разберат.
После Даниел излезе и ме загледа сериозно и нежно. Отведе ме долу и не проговори, докато не влязохме отново в магазина, а дървената врата към стълбището се затвори зад нас.
— Хана, бих могъл да му поставя вендузи, и да му давам лекарства, и да го измъчвам по дузина различни начини, но не мисля, че аз, или който и да е друг лекар, може да го излекува.
— Да го излекува ли? — повторих глупаво. — Той просто е уморен.
— Той умира — каза тихо съпругът ми.
За миг не можех да възприема чутото.
— Но, Даниел, това не е възможно! Няма нищо, което да не е наред с него!
— В корема му расте буца, която притиска белите дробове и сърцето му — каза тихо Даниел. — Самият той я усеща, знае го.
— Просто е уморен — възразих.
— А ако почувства нещо по-лошо от умора, ако почувства болка, ще му дадем лекарство за облекчаване на болката — увери ме Даниел. — Слава Богу, че засега се чувства само уморен.
Отидох до вратата на магазина и я отворих, сякаш ми се искаше да влезе клиент. Онова, което исках, беше да избягам от тези ужасни думи, да избягам от тази скръб, която неотклонно се разстилаше пред мен. Дъждът, който капеше от стрехите на всички къщи по улиците, се стичаше през камъните на калдъръма към канавката на малки кални ручейчета.