Шутът на кралицата

— В такъв случай не е могла да предвиди добре… — каза някой с иронична усмивка и подхвърли някаква шега за това, че съм дошла от Англия да се омъжа, а после съм напуснала мъжа си, преди да са минали и три месеца.

Видях как Даниел пламна от гняв и с усилие се изправих до седнало положение. Ръката му веднага ме обгърна по-здраво.

— Не мърдай — каза той. — Ще ти помогна да се прибереш вкъщи, а после ще ти пусна кръв. Ти гориш, трескава си.

— Не съм — възразих му веднага. — И ми няма нищо.

Баща ми се появи до Даниел.

— Ще можеш ли да ходиш, ако и двамата ти помагаме? — попита той. — Или да докарам носилка?

— Мога да вървя — казах. — Не съм болна.

Двамата ми помогнаха да се изправя на крака и тръгнахме надолу по тясната пътека към уличката, която водеше към градските порти и нашия магазин. На ъгъла видях групичка чакащи жени — майката на Даниел, трите му сестри и жената с бебето на хълбока. Тя се взираше в мен, точно както се взирах и аз в нея, докато всяка от нас измерваше с поглед другата, оглеждаше, преценяваше, сравняваше. Тя беше млада, отхранена с мляко жена с широки бедра, с розова кожа, зряла като праскова, с розови усмихнати устни и светли коси, с широко лице, което не познаваше измама и хитрост, със сини, леко изпъкнали очи. Тя ми се усмихна — свенлива усмивка, наполовина извинителна, наполовина изпълнена с надежда. Бебето, което притискаше към себе си, беше истинско еврейско момченце, тъмнокосо, тъмнооко, със сериозно лице, с прекрасна маслинена кожа. Бих разбрала, че е дете на Даниел в мига, когато го видех, дори госпожа Карпентър да не беше издала тайната.

Когато я погледнах, видях зад нея сянка — сянка, която изчезна в мига, щом обърнах поглед към нея. Бях видяла нещо като конник, който яздеше зад нея и се навеждаше ниско към нея. Примигнах: нямаше нищо, освен тази млада жена, притиснала бебето към себе си, и жените от семейството на Даниел, загледани в мен, докато аз гледах тях.

— Хайде, татко — казах с много уморен глас. — Отведи ме вкъщи.