Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Чухме как конете преминават, а после — тишината, докато се събираха при портата. Осъзнах, че за да излязат, портата ще трябва да бъде разтворена широко, и в този момент малкият ми магазин щеше да се озове точно в центъра на битката.
Това беше достатъчно. Прошепнах на Мари на френски:
— Трябва да се измъкнем оттук. Отивам при Даниел, искаш ли да дойдеш с мен?
— Ще отида при братовчедите си, живеят близо до пристанището.
Промъкнах се до вратата и я открехнах съвсем леко. Гледката, която видях, когато надникнах, беше ужасяваща. На улицата отвън цареше пълен хаос, сред който войници тичаха нагоре по каменните стъпала към стените, въоръжени до зъби, а хората помагаха на ранените да слязат. Над открит огън затопляха ново голямо буре с катран само на метри от сламения покрив на една съседна къща. А от другата страна на портата се носеше ужасният шум от цяла армия, която блъскаше по вратата, катереше се по стените, стреляше нагоре, подреждаше оръдия и изстрелваше снаряди, твърдо решена да щурмува стените и да влезе в града.
Отворих широко вратата и почти веднага чух ужасяващ вик от стените точно над магазина, когато градушка от стрели се изсипа върху група незащитени мъже. Мари и аз изтичахме на улицата. Зад нас, а после навсякъде около нас, се разнесе ужасен трясък. Френската обсадна машина беше изстреляла с катапулт голям товар от камъни и отломки през стената. Той се посипа по улицата ни като срутваща се планина. Керемидените покриви рухнаха като купчинки карти, разпръснати по пода, камъни прелитаха през сламата, удряха отгоре комините, те се накланяха, търкаляха се по стръмните покриви и падаха към калдъръмената настилка, за да се разбият около нас със звук на оръдеен изстрел. Сякаш от самите небеса се сипеха камъни и огньове, сякаш ужасът щеше да ни погълне.
— Тръгвам! — извика ми Мари, като се устреми надолу по една уличка, която водеше към рибарския кей.
Не можах дори да я благословя: мирисът от дима на горящите сгради заседна в дъното на гърлото ми, сякаш бях прободена с нож, задуши ме и аз млъкнах. Мирисът на пушека — самият мирис на кошмарите ми — изпълваше въздуха, изпълваше ноздрите ми, дробовете ми, така че не можех да дишам, а очите ми бяха пълни със сълзи, та не можех и да виждам.
От крепостните стени над мен чух ужасен писък и когато вдигнах очи, видях мъж, който пламтеше: горящата стрела още беше заседнала в дрехите му, когато се хвърли на земята и се затъркаля, опитвайки се да потуши пламъците, пищейки като еретик, докато тялото му гореше.
Отдръпнах се от вратата и хукнах да бягам — накъдето и да е, само да се махна от мириса на горяща човешка плът. Исках да намеря Даниел. Той ми се струваше като единственото сигурно убежище в един свят, превърнал се в кошмар. Знаех, че ще трябва да си проправя с усилие път през потъналите в безпорядък улици, пълни с изплашени хора, втурнали се към пристанището, докато войниците трополяха в противоположната посока към крепостните стени, и някак да се промъкна през кавалерията, чиито коне се въртяха и блъскаха из тесните улици, в очакване да нахлуят навън през портите и да отблъснат френската армия.
Притисках се назад, към стените на къщите, докато на улицата се събираше конен отряд. Големите хълбоци на животните се блъскаха един в друг, и аз се отдръпвах назад във входовете, боейки се, че ще ме съборят и ще бъда стъпкана.
Зачаках възможност да мина, като гледах как другите хора се стрелкаха между големите копита на конете. Виждах улицата на Даниел от другата страна на площада, и чувах как мъжете крещят, а конете цвилят и тръбачът отправя призива за вдигане на оръжие, и си мислех не за майка ми — която се беше изправила срещу смъртта като светица — а за кралицата — която се беше изправила пред смъртта като боец. Кралицата — която беше яхнала собствения си кон и беше препуснала в тъмнината да защити своите хора. И докато мислех за нея, намерих смелост да изтичам от входа, да се стрелна край опасните копита на едрите коне и да се сниша в ново убежище по-надолу по улицата, когато със силен тропот премина голям конен отряд. Вдигнах очи и видях знамето, което носеха пред себе си, изцапано с кал и окървавено от по-раншна битка, видях мечката и жезъла, избродирани върху яркия фон, и извиках:
— Робърт Дъдли!
Един мъж хвърли поглед през рамо към мен: