Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Ти си моя законна съпруга — каза той. — Омъжена за мен по законите на страната и пред Бога.
— О! Бог! — възкликнах пренебрежително. — Не и нашият Бог, така че какво значение има това за нас?
— Сам баща ти изрече еврейските молитви.
— Даниел! — възкликнах. — Той не можа да си ги спомни всичките, дори двамата с майка ти, макар да си блъскаха ума заедно, не можаха да си спомнят всички думи на благословиите. Нямаше равин, нямаше синагога, нямахме дори двама свидетели. Всичко, което ни обвързваше, беше вярата, която ние успяхме да вложим в брака си — нямаше нищо друго. Аз пристъпих към брака с вярата, с доверие в теб, а ти пристъпи към него с лъжа на уста, като криеше жена и нейното дете в люлката. Който и Бог да сме призовали — било е безсмислено.
Лицето му беше пепеляво.
— Говориш като алхимик — каза той. — Ние изрекохме обвързващи клетви.
— Ти не си бил свободен да ги дадеш — процедих.
— Ти следваш разума до края му и стигаш до лудост — каза той отчаяно. — Каквито и да са правилните или погрешните неща в нашата женитба, аз те моля да изградим един брак сега. Моля те да ми простиш и да ме обичаш, като жена, не да ме анализираш като учен. Обичай ме със сърцето си, а не с разума си.
— Съжалявам — казах. — Няма да го сторя. Умът и сърцето ми са неделими. Няма да се разсека на части, така че сърцето ми да може да получи своето, а разумът ми да смята, че това е погрешно. Каквото и да ми струва това решение, аз го вземам цялостно, като цялостна и завършена жена. Ще платя цената, но няма да се върна при теб и в онази къща.
— Ако е заради майка ми и сестрите ми… — подхвана той.
Вдигнах ръка.
— Успокой се, Даниел — казах тихо. — Те са такива, каквито са, и аз не ги харесвам, но ако ти ми беше останал верен, щях да намеря някакъв начин да живея с тях. Без любовта ни всичко това е без значение.
— Какво ще правиш тогава? — попита той и аз долових отчаянието в гласа му.
— Ще остана тук с баща си, а когато дойде подходящият момент, ще се върнем в Англия.
— Искаш да кажеш, когато мнимата принцеса се възкачи на трона, а предателят, когото обичаш, излезе от Тауър — обвини ме той.
Извърнах глава от него.
— Каквото и да стане, няма да е твоя грижа какво правя — казах тихо. — Сега искам да си вървя.
Даниел сложи длан върху ръката ми. През тънкия ленен ръкав почувствах колко гореща е дланта му. Гореше от страдание.
— Хана, обичам те — каза той. — За мен ще бъде равносилно на смърт, ако отказваш да ме виждаш.
Обърнах се отново към него и го погледнах право в очите, като момче, не като жена, която среща погледа на съпруга си.
— Даниел, нямаш кого друг да виниш, освен себе си — казах рязко. — Не съм жена, с която можеш да си играеш. Ти ме измами и аз изтръгнах любовта си към теб от сърцето и от ума си и нищо, нищо, няма да я възстанови. Ти си непознат за мен, сега и завинаги. Свършено е. Върви си по пътя, а аз ще вървя по своя. Свършено е.
Той изхлипа дрезгаво, сякаш гърлото му бе възпалено, обърна се и се отдалечи бързо. Върнах се в магазина възможно най-тихо и бързо, качих се по стълбите до малката празна спалня, в която бях отпразнувала свободата си, хвърлих се по очи на малкото легло, покрих главата си с една възглавница, и мълчаливо заплаках за любовта, която бях изгубила.
Това не беше последния път, в който го видях, но повече не говорихме насаме. През повечето недели в църквата го зървах как усърдно отваряше требника си и казваше молитвите си, съблюдавайки внимателно всяка стъпка от литургията, без да откъсва очи от Светото причастие и свещеника, както всички правехме винаги. Седнали на скамейката си, майка му и сестрите му ми хвърляха кратки погледи крадешком, а веднъж ги видях заедно с доста обикновено изглеждаща светлокоса млада жена, която носеше бебе на хълбока си, и предположих, че това беше майката на детето на Даниел и че майката на Даниел беше приела като свое задължение да доведе внука си на църква.
Извърнах глава от любопитните им погледи, но изпитах странното замайване, което не бях изпитвала отдавна. Наведох се напред, стиснах гладкото изтъркано от годините дърво на скамейката и зачаках усещането да отмине, но то се усили. Зрението ме навестяваше.
Бих дала всичко да ме подмине. Последното, което исках, беше да предизвикам зрелище в църквата, особено когато онази жена беше там с детето си; но вълните на мрака сякаш се спуснаха от преградата между нефа и мястото за хористите, откъм свещеника зад нея, от свещите в каменните сводести прозорци, спуснаха се и ме погълнаха, така че не видях дори как кокалчетата на пръстите ми побеляха, когато се вкопчих в скамейката. После видях само полата на роклята си, докато падах на колене, а сетне не виждах нищо друго, освен тъмнина.