Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Нещо друго има ли? — попита Стивън.

— Като че ли не.

— Тогава лека нощ. До утре.

— Лека нощ — отвърна Вик и се обърна към Хорас. — Да не забравя да ти кажа, че донесоха Ксенофонт от печатницата! Искаш ли да хвърлиш едно око?

— Да, но според мен говорехме за нещо по-важно, не мислиш ли?

— Слушам те, Хорас.

— Как да ти кажа, останах с впечатление, че Камерън е решил да отведе Мелинда със себе си. И на нея, изглежда, много й се иска.

— Да я отведе със себе си ли?! — с почти неподправено удивление възкликна Вик.

— Щял да заминава на работа в Мексико и вече бил купил два билета за самолет. Поне така каза и не ми се видя пиян от друго освен от властта си над Мелинда. А тя заяви, че с него била готова и на края на света да иде. Вик, защо не вземеш да го разкараш?

— За пръв път чувам всичко това.

— А би трябвало да го знаеш. Донякъде и сам си си виновен. Опитал ли си се изобщо да оправиш отношенията си с Мелинда след историята с Де Лайл?

Вик се замисли на кое от двете значения на „историята“ с Де Лайл да избере да отговори.

— Опитвал съм — рече просто.

— Доколкото знам, още живееш в пристройката — започна Хорас, като прикриваше смущението си зад нападателния тон. — Млад си, Вик. На тридесет и шест беше, нали? А Мелинда е още по-млада. Как си го представяш ти тоя брак? Някоя сутрин ще осъмнеш сам вкъщи.

— Нямам намерение да я командувам — рече Вик. — Никога не съм го правил. Мелинда е свободен човек.

Хорас го изгледа смаян.

— Значи вдигаш ръце, така ли? Ако питаш мене, може и да изгубиш пред Камерън.

Вик замълча. Не че не обмисляше какво да отговори. По-скоро от разговора го обземаше такова смущение, че усещаше вкуса му в устата си, а се и ужасяваше да не би Хорас да промени отношението си към него, да не би да му падне в очите.

— Добре, Хорас. Ще поговоря с Мелинда за Камерън.

— Тук само разговор няма да помогне. Или променяш цялото си поведение, или — край!

— Не преувеличаваш ли? — усмихна се. Вик.

— Не мисля. — Хорас запали цигара. — Вик, какво е това дяволско равнодушие от теб? Какъв е смисълът?

— Това не е равнодушие. Искаш ли да отидем да пийнем по нещо? — Вик започна да събира нещата, които мислеше да си вземе вкъщи.

— Изцяло си на погрешен път, Вик. Може някога да е бил правилният, може, но сега не е.

— По-силни думи не съм чувал от теб, Хорас.

— Казвам ти каквото мисля.

Вик го изгледа, вече доста смутен.

— Отиваме ли да пийнем по нещо?

Хорас поклати глава.

— Ще си вървя. Не мислех, че ще избухна, но сега съм доволен, че стана така. Може би тоя път ще вземеш Камерън насериозно. Лека нощ, Вик. — Хорас излезе и затвори вратата след себе си.

Особено чувство, подобно на страх, обзе Вик, като остана сам. Събра докрай листовете, излезе и заключи вратата. Колата на Хорас вече се губеше по пътя. Вик се качи в своята. Студена тръпка пролази по гърба му до тила. Преглътна и отпусна ръце върху кормилото. Наясно беше откъде идва всичко. Съзнателно се беше въздържал изобщо да мисли за Камерън, освен дето ще си замине след някоя и друга седмица. Съзнателно се беше въздържал да съзре проблема, пред който Камерън го изправяше. А Хорас му го каза. Все едно, че му посочи огъня, горящ в краката му, който беше предпочел да не забелязва. (Защо пък, от друга страна, да няма право да не го забелязва, щом така предпочита? Ако в краката му гори огън, единственият пострадал би могъл да бъде самият той. Това, което го разстройваше обаче, беше, че Хорас го обвини в примиренческо поведение, в примиренчески поглед върху нещата.) Но може би Хорас имаше право, че не е обръщал внимание на съществени неща. Не беше допускал например мисълта, че Мелинда може наистина да харесва Камерън, че може той да е точно неин тип. Толкова тъпотия, толкова простащина нямаше и у самата Мелинда! Да не говорим за дебелокожата му наивност! Точно мъж като него би „отвел“ Мелинда, би я изчакал да се разведе и би се оженил за нея, както си му е редът. Разбира се, че Камерън е нейният тип. Изводът го порази.