Повелителка на реките

В поход

Пролетта на 1461 г.

Движим се като малък отряд, със зет ми Джон, Ричард, Антъни и мен начело на нашите арендатори и слуги. Не можем да се движим с по-голяма бързина от тази на пешаците, а някои части от пътя са наводнени и докато отиваме все по̀ на север и по̀ на север, започва да вали сняг. Помислям си за знаците, които милорд Джон, херцогът на Бедфорд, искаше от мен да видя; спомням си едно видение за битка в сняг, която приключи кърваво, и се питам дали не яздим към нея.

Накрая, на третия ден, съгледвачът, когото Ричард е изпратил напред, се връща, яздейки в лек галоп, и съобщава, че всички хора от околността са залостили вратите и капаците на прозорците си, защото смятат, че армията на кралицата е на един ден път оттук. Ричард нарежда да спрем, и ние отиваме в един чифлик да помолим за постеля за нощта, и някой обор, където нашите хора могат да спят. Чифликът е пуст, заключили са вратата и са изоставили къщата. Предпочитат да се укрият сред хълмовете, отколкото да приветстват с „добре дошла“ законната кралица на Англия. Разбиваме вратата, влизаме и започваме да тършуваме за храна, запалваме огъня, и нареждаме на хората си да се настанят в обора и в двора и да не отмъкват нищо. Но всичко ценно вече е било отнесено и скрито. Който и да е живял тук, се е страхувал от кралицата като от среднощен крадец. Не са оставили нищо за кралицата и нейната армия, със сигурност никога не биха се сражавали за нея. Тя се е превърнала във враг на собствения си народ.

Призори на следващия ден разбираме защо. Разнася се мощно блъскане по предната врата, измъквам се от леглото и виждам, че през прозореца ме гледа яростно някакво дивашко лице, после в стаята нахлува някакъв мъж, зад който се вмъква друг, с нож в зъбите. Изпищявам: „Ричард!“, сграбчвам ножа си и се изправям срещу тях.

— Аз съм херцогинята на Бедфорд, приятелка на кралицата — изкрещявам.

Мъжът казва нещо в отговор: не мога да разбера нито дума.

— Аз съм от рода Ланкастър! — казвам отново. Опитвам на френски: — Je suis la duchesse de Bedford.22

— Приготви се да отстъпиш встрани — казва тихо Ричард зад мен. — Отскочи надясно, когато кажа… Сега!

Отскачам надясно, когато той се хвърля напред и мъжът се прегъва над меча му с ужасен гъргорещ звук. От устата му избликва струя кръв, той залита, с протегнати към мен ръце, докато пада на пода, стенейки ужасно. Ричард настъпва корема на мъжа с обутия си в ботуш крак и измъква меча си; бликва алена кръв и мъжът изкрещява от болка. Другарят му изчезва навън през прозореца, докато Ричард се навежда с камата си и бързо прерязва гърлото на мъжа, както би заклал прасе.

Настъпва тишина.

— Добре ли си? — пита Ричард, като избърсва меча и камата си в завесите на леглото.

Усещам как позивът за повръщане се надига в гърлото ми. Задавям се, затулвам устата си с ръка и хуквам към вратата.