Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Казвам се Делиан — рече той и протегна ръка.
— Да, знам — отвърна човекът, поемайки я. — Аз съм Томи. Радвам се да се запознаем.
— И аз. Ъъъ, Томи?
— Да?
— Ами… предполагам… просто благодаря.
Томи се засмя и отново го смушка в ребрата с лакът.
— Да. Няма защо. Виж какво, хапвай по-бързо. Стъмва се и трябва да тръгваме.
— Накъде?
Томи му намигна.
— Искам да те представя на едни приятели.
6.
В ниското кръгло глинено огнище в средата на стаята танцуваха пламъци; коминът над него беше направен от глинени тухли и се крепеше върху три здрави колони. Стаята нямаше прозорци и единственото ѝ обзавеждане беше груба, скована от дъски маса и няколко стола като този, на който седеше Делиан, увит във влажно, но бързо съхнещо одеяло.
Той се взираше в пламъците и си мислеше как огънят се проявява като живо същество.
Огънят се хранеше — в този случай с изсушени фъшкии, вероятно закупени следобед от някоя от талигите на Късметлията Джанър — и обработваше кислорода в химична реакция, която освобождаваше нужната му енергия. Но огънят не еволюира. Няма мутации, нито естествена селекция от елементи за оцеляване. Той не се нуждае от тях; и без това си е идеален. Огънят си е просто огън: макар на места да е по-горещ, другаде по-червен, бял, златист или прозрачен като маранята в пустинята, пламъкът запазва индивидуалността си и винаги се преражда, когато условията са благоприятни за съществуването му. Убий го и той ще възкръсне някъде другаде; макар неизменен, той представлява символ на промяната.
Нищо чудно, че огънят бе първият и най-дълготраен бог на човечеството.
Столът, в който седеше Делиан, бе почти удобен въпреки грубата си конструкция. Вълненото одеяло, с което бе увил раменете си, представляваше студена, влажна кожа, която жулеше като коприва, но това не му пречеше. Чувстваше се отнесено — рееше се някъде надалеч — и всъщност нищо нямаше значение. Беше се оставил изцяло в ръцете на Томи; да следваш безропотно някого, се бе оказало изненадващо успокояващо.
Делиан беше убеден, че стаята, в която го бе отвел Томи, се намираше някъде в Лабиринта. Може би трябваше да внимава повече, но докато вървеше с наведена глава под вледеняващия дъжд, той се нуждаеше от пълна концентрация, за да поддържа менталното си зрение. Болката в краката можеше да бъде притъпена единствено чрез постоянно теглене от Потока.
В един момент криволичещите улици в Града на пришълците бяха отстъпили пред широките безлични фасади на фабриките и складовете в Индустриалния парк и накрая двамата с Томи навлязоха в тесните улички между схлупени къщурки с пръстени стени, обковани с гниещи изкривени дъски. По много от дъските се забелязваха сажди; в Лабиринта почти нищо не се изхвърляше. Дори сградите, които изгарят до основи, оставят след себе си няколко дъски, които все още могат да се използват.
Томи клечеше край огъня, потриваше ръце и се мръщеше на горещината. Делиан го наблюдаваше безизразно, докато собственото му треперене постепенно спираше. Скоро Томи си примъкна един стол край огъня, обърна го и седна с гръб към пламъците.
— Трябва да си изсуша задника — рече извинително той. — Хемороидите адски болят, когато се заседявам с мокри гащи.
Той се настани, понамести се и отпусна брадичката си върху облегалката.
— Приятелите ми ще се появят след малко. Трябва да им разкажеш историята си — ха, и самият аз искам да я чуя. След това ще обсъдим какво можем да направим по въпроса.
— Нищо не може да се направи — отвърна равнодушно Делиан. — Тук нито аз, нито ти можем да помогнем — само Ейяларан.
— Сигурно, ако се захванем с всичко едновременно. На мен, естествено, не всичко ми е ясно, но както ти казах, слушах внимателно и имам доста добра представа. Номерът в справянето с големите проблеми е да ги накълцаш на по-малки парчета. Например, добре, аз не мога да спася града. Ако ти си прав, значи дори себе си не мога да спася, нали? Ясно, значи ще умра. Но може да успея да спася жената и момчето ми.
Делиан погледна настрани.
— Надявам се.
— Да, благодаря. Точно това искам: да спася семейството ми. Разговорът с теб е част от онова, което правя, за да получа каквото искам, схващаш ли? Ако някой може да ми даде идея как да спася семейството ми, това си ти.
— Аз, ъъъ… — Делиан се закашля, за да премахне стягането в гърлото си. — Ще направя каквото мога, за да ти помогна, Томи.
— Вярвам ти. И точно затова аз се опитвам да помогна на теб.