Войната на Калибан

Само че първото създание беше нападнало поста на ООН. Значи поне до известна степен можеха да бъдат направлявани. Да получават заповеди. Но след като останеха без заповеди, като че ли изпадаха в основното си състояние, в което се опитваха да се сдобият с повече енергия и да разрушат ограниченията. Докато се намираха в него, не обръщаха внимание почти на нищо, освен на храната и на насилието. Следващия път, когато Боби попаднеше на някое от тях, освен ако то нямаше изрични заповеди да я нападне, вероятно би могла сама да избере бойното поле, да го привлече там, където иска. Това също бе полезно.

Тя свърши с прикрепването на ръката и я изпробва. Зелено по целия екран. Дори да не беше сигурна за кого работи, поне не беше забравила как да си върши работата.

На екрана чудовището се закатери пъргаво по гигантския механобот „Йоджимбо“ и изтръгна капака на пилотската кабина. Пилотът Саид беше захвърлен надалеч. Отново късане и хвърляне. Беше логично. След като разполагаш с комбинацията от огромна сила и практическа неуязвимост за куршуми, да се втурнеш право към противника и да го разкъсаш на парчета бе доста печеливша стратегия. Мятането на тежки предмети със смъртоносна скорост вървеше ръка за ръка със силата. А кинетичната енергия беше гадно нещо. Бронята би могла да отклони куршуми или лазери и да смекчи ударите, но никой никога не бе създал броня, която да погълне цялата кинетична енергия на голяма маса, движеща се с висока скорост. Или поне не броня, която да се носи от човек. Ако си достатъчно силен, един контейнер за боклук бе по-добро оръжие от автомат.

Значи, когато атакуваше, чудовището се втурваше право към врага с надеждата да го докопа, което в общи линии слагаше край на битката. Ако не можеше да направи това, се опитваше да хвърля тежки предмети по него. Онова в товарния отсек едва не бе убило Джим Холдън, като метна един масивен сандък. За нещастие бронята ѝ притежаваше кажи-речи същите ограничения. Макар да правеше Боби много бърза, когато пожелае, не бе особено добра в страничното движение. Това важеше за повечето неща, създадени за висока скорост. Леопардите и конете не тичат много-много настрани. В скафандъра си тя беше силна, но далеч не колкото създанието. Вярно, разполагаше с предимството на оръжията, така че би могла да бяга от него и през цялото време да го обстрелва отдалеч. За да я замери с някакъв тежък предмет, то трябваше първо да спре и да се закрепи. Можеше да е нечовешки силно, но нямаше кой знае каква маса, а Нютон имаше да каже едно-две неща за леки обекти, които хвърлят по-тежки.