Войната на Калибан

Или може би просто искаше да чуе нечий глас.

— Осемнайсет часа — каза Холдън. — Повечето кораби, които не са част от флотата ни, ще пристигнат там преди нас. А останалите няма да се появят, преди всичко да е свършило, така че можем да не ги броим.

— Осемнайсет часа — повтори Авасарала. В гласа ѝ имаше нещо като благоговение. — Космосът е невероятно голямо място. Все същата стара история.

Беше отгатнал правилно. Тя наистина искаше просто да си поговори с някого, така че нека говори.

— Каква история?

— Империя. Всяка империя расте, докато обхване по-голяма територия, отколкото може да контролира. Започнали сме с борба кой да седи на най-хубавите клони на едно дърво. После сме слезли на земята и сме започнали да се бием за няколко квадратни километра дървета. После някой открил язденето на кон и се образували империи, обхващащи стотици и хиляди квадратни километри. Корабите дали възможност експанзията да продължи през океаните. Ъпстейновият двигател ни даде външните планети…

Гласът ѝ заглъхна и тя затрака по комуникационния пулт. Не каза на кого праща съобщения и Холдън не попита. Когато свърши, заговори отново:

— Историята обаче винаги е една и съща. Независимо колко добра е технологията ти, по някое време ще завладееш повече територия, отколкото можеш да задържиш.

— Говорите за външните планети?

— Не конкретно — каза тя и гласът ѝ стана тих и замислен. — Говоря за цялата шибана идея за империя. Британците не са успели да задържат Индия и Северна Америка, защото от къде на къде хората ще слушат крал, който се намира на шест хиляди километра от тях?

Холдън си играеше с въздушната дюза на пулта си и я насочи към лицето си. Хладният въздух миришеше леко на озон и масло.

— Логистиката винаги е проблем.

— Няма майтап. Да предприемеш опасно пътуване на шест хиляди километра през Атлантическия океан, за да се биеш с колонистите, дава на врага ти страхотно домакинско предимство.

— Е — подхвърли Холдън, — поне ние земляните го разбрахме, преди да започнем война с Марс. Той е още по-далеч. И понякога Слънцето е между нас.

— Някои хора никога не ни простиха, че не стъпихме на шията на Марс, когато имахме тази възможност — отбеляза Авасарала. — Аз работя за някои от тях. Шибани идиоти.

— Мислех, че поуката от историята е, че тези хора винаги губят накрая.

— Тези хора — подчерта тя, като се надигна от креслото и тръгна бавно към стълбата — не са истинският проблем. На Венера може би се намира авангардът на първата империя, която е в състояние да задържи толкова територия, колкото завладее. И тази шибана протомолекула ни разобличи какви дребнави селски тарикати сме. Каним се да проиграем Слънчевата система, защото сме си мислели, че можем да построим летища от бамбук и да призовем товара с шамански обреди.

— Поспете малко — посъветва я Холдън, докато асансьорът пристигаше. — Ще побеждаваме империите една по една.