Господарят на войната

Цяла нощ вървяхме и призори бяхме на билото на някакви високи хълмове, а тя продължаваше да върви, подбирайки пътеки, които ни отвеждаха далеч от всякакви селища. Жената, нарекла се Танцьорката, вървеше боса, от време на време подскачаше, сякаш бе изпълнена с неугасима радост. Час след зазоряване, когато слънцето заливаше хълмовете с ново злато, тя спря до малко езерце и плисна вода на лицето си, взе шепа трева и затърка бузите си, за да отмие сместа от мед и пепел, с която си бе боядисала кожата в бяло. До този момент не знаех млада ли е, стара ли е, но сега видях, че бе жена на двадесет и няколко години и много хубава. Имаше нежно лице, пълно с живот, с щастливи очи и бърза усмивка. Тя съзнаваше красотата си и се засмя, когато видя, че и аз съм я забелязал.

— Би ли легнал с мен, лорд Дерфел? — попита тя.

— Не.

— Ако това би излекувало Сийнуин, би ли легнал с мен?

— Да.

— Ама няма да я излекува! — каза тя. — Няма!

Засмя се и хукна пред мен, пусна наметалото на земята и остана по една тънка ленена рокля, прилепнала към гъвкавото й тяло.

— Помниш ли ме? — попита тя, обръщайки се с лице към мен.

— А трябва ли?

— Аз те помня, лорд Дерфел. Беше зяпнал в тялото ми като гладен мъж, но ти наистина беше гладен. Толкова гладен. Помниш ли?

И тя затвори очи и тръгна към мен по козята пътека с грациозни и отмерени стъпки, насочила пръстите на вдигнатия крак надолу, и аз веднага я познах. Това бе момичето, чиято гола кожа сияеше в тъмнината на Мерлин.

— Ти си Олуен — казах, спомнил се изведнъж името й въпреки изминалите години, — Сребърната Олуен.

— Значи ме помниш. Сега съм по-стара — По-старата Олуен — засмя се тя. — Ела, лорд! Донеси наметалото.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Далече, лорд, далече. Там където извират ветровете и започват дъждовете и където се раждат мъглите и където няма крале.

Тя танцуваше по пътеката, очевидно енергията й бе неизтощима. През целия ден танцува и през целия ден ми приказва глупости. Мисля, че беше луда. Веднъж като вървяхме през една малка долина, в която вятърът галеше сребърните листа на дърветата, тя си свали роклята и затанцува гола в тревата, опитваше се да ме развълнува и да ме изкуши, а когато аз упорито продължих да вървя без да показвам ни най-малко желание да я имам, тя се засмя, метна роклята си през рамо и тръгна до мен сякаш в голотата й нямаше нищо странно.

— Знаеш ли че аз занесох проклятието у вас — съобщи ми тя гордо.

— Защо?

— Защото трябваше да се направи, разбира се — заяви тя с цялата си очевидна искреност, — точно както сега трябва да се премахне! И точно за това ние двамата отиваме в планината, лорд.