Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Когато свършил, обърнал се към нея бледен и запотен, тя донесла сладоледа и двамата прекарали приятно остатъка от вечерта. После тя си тръгнала и се прибрала с колата си в къщи.
Обади ми се по телефона. Срещнахме се в едно заведение, което работеше цяла нощ. Виждах я за първи път след онази майска утрин, когато ме посрещна в апартамента си, прочете въпроса в очите ми и отговори само с бавно кимване на главата. Когато тази вечер чух гласа й по телефона, сърцето ми както винаги подскочи и потъна както жабата в езерото с водни лилии, сякаш случилото се изобщо не се беше случило. Но то се беше случило и докато таксито ме носеше към заведението в центъра на града, аз изпитвах злорадо, злъчно удоволствие от това, че тя ме викаше по един особен въпрос, който онзи, другият, очевидно не можеше да разреши. Но удоволствието забрави да бъде злорадо и злъчно и си остана само удоволствие, когато слязох от таксито и я видях да стои до стъклената врата на заведението — стегната, изправена фигура със светлозелена рокля на капки, с бял жакет, прехвърлен през голата ръка. Помъчих се да разчета изражението на лицето й, но не успях, защото тя ме зърна и ми се усмихна.
Предпазлива, малко виновна усмивка, която казваше „моля“ и „благодаря“ и същевременно изразяваше една наивна и непоколебима увереност, че моята добра природа ще възтържествува. Тръгнах по нагретия тротоар към тази усмивка и зелената рокля на капки, които стояха зад стъклената врата като във витрина, тъй че да можеш само да им се възхищаваш, но не и да ги пипаш. После сложих ръка на вратата, бутнах я, оставих зад гърба си улицата, където въздухът беше горещ и лепкав като в турска баня, а миризмата на бензинови пари се смесваше с тежкия сладникав дъх на реката, който в тихите летни нощи плъзваше из целия град, и влязох в светлия, хигиеничен и прохладен свят зад стъклото, където стоеше усмивката, защото няма нищо по-светло, хигиенично и прохладно от първокласно заведение в задушна лятна нощ. Особено ако там стои Ан Стантън и климатичната инсталация работи.
Усмивката бе насочена към мен, очите гледаха право в мен и тя подаде ръка. Аз я поех, помислих си колко хладна, малка и твърда е тя, сякаш едва сега откривах това, и чух Ан да казва:
— Май все аз те викам някъде, Джек.
— Няма значение — казах.
След това млъкнахме може би само за миг, но той ми се видя много дълъг и тягостен, като че нямаше повече какво да си кажем. После тя ме подкани:
— Да седнем.
Тръгнахме към сепаретата. С крайчеца на окото си забелязах, че тя понечи да ме хване под ръка, но се въздържа. Щом забелязах това, удоволствието, което досега беше само удоволствие, отново се превърна в първоначалното злорадо, злъчно удоволствие. И си остана такова, докато седяхме на масата и аз гледах лицето й, на което сега нямаше усмивка, а само напрегнатост и напрежение и, струва ми се, следи от годините, изминали от онова лято, когато седяхме в колата и тя пееше на пиле-Джеки и обещаваше да пази от всяка злина бедния Джеки-бой. Няма какво, тя беше удържала обещанието си, защото пиле-Джеки отлетя в онова лято още преди да настъпи есента — стори злина, и оттогава не се върна вече. Поне аз не го видях повече.
Сега ние седяхме в сепарето, пиехме кока-кола и тя ми разказваше за случилото се в квартирата на Адъм.
— С какво мога да ти помогна? — попитах я, когато свърши.
— Ти знаеш — отвърна тя.
— Искаш да го възпра, така ли?
— Да.
— Няма да е лесно.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Няма да е лесно — повторих аз, — защото той постъпва съвсем като умопобъркан. Бих могъл да го убедя само в едно: щом тази гадина Кофи се е опитал да го подкупи, това означава, че работата с болницата е неопетнена и ще остане неопетнена, докато Адъм държи на това. И по-нататък това означава, че някой, който заема по-високо положение от Адъм, също е отказал да вземе подкуп. Това дори означава, че Тайни Дъфи е честен човек. Или — добавих, — че не е успял да изпълни обещанието си.
— Ще се опиташ ли да го разубедиш? — попита тя.
— Ще се опитам — казах, — но ти не храни големи надежди. Аз мога да му докажа само това, което той и без мене би разбрал, ако не се е побъркал. Той просто има комплекс на тема честност и етика. Не обича да играе с лошите момчета. Страхува се да не му изцапат фаунтлеройското костюмче.