Кралство на пепелта

Кобилата ги тъпчеше в калта, трошеше с копита кости и черепи.

Лоркан трябваше да е тук някъде. Трябваше. Жив - ранен, но жив.

Сигурна беше.

Сивото езеро се простираше от лявата ѝ страна като притихнала насмешка за унищожението, което щеше да ги връхлети всеки миг.

- Лоркан!

Достигнаха сърцето на бойното поле и Елида накара Фараша да забави темпо, колкото да се изправи на стремената, потискайки агонията в глезена си. За пръв път се чувстваше толкова малка, незначителна. Едно нищожество сред море от обреченост.

Настани се отново в седлото, притисна Фараша с пети и я насочи с юздите към блещукащата сребриста шир. Трябваше да е край езерото.

Кобилата пак препусна и гърдите ѝ се заиздуваха като огромна гайда.

Продължиха през черни и златни брони, през кръв, сняг и кал. А стената още удържаше напора на водната стихия.

Но край брега на езерото...

Елида дръпна юздите, усмирявайки галопиращия кон.

Край брега на езерото лежаха група изклани моратски войници. Цяло петно. И сред тях не се мяркаше нито една златна броня. Дори могъщата хаганска армия бе изгубила много от войниците си. Числеността им по бойното поле далеч не достигаше тази на Валгите, но сред множеството черни брони тук-там проблясваха и златни.

На онова място обаче нямаше нито една. Нямаше дори стрели и копия, обясняващи смъртта на толкова врагове.

Валгските трупове образуваха същински път.

Елида тръгна по него, оглеждайки с пресъхнала уста всеки труп, всяко скрито под шлем лице. Дирята на изтреблението се проточваше напред, и още по-напред.

Толкова много. Избил бе толкова много.

Щом достигнаха края на следата от смърт, дъхът вече дращеше гърлото ѝ. Тук наново започваха да се появяват златни брони.

Ала не виждаше нищо друго. Елида спря Фараша. Гавриел бе казал, че на това място го е забелязал за последно. Дали не се беше гмурнал в съюзническата им войска, излизайки от единия ѝ край?

Можеше дори да е напуснал равнината. Можеше вече да се е върнал в крепостта или да се е укрил в Оуквалд, а тя напразно да е яздила дотук...

- Лоркан! - изкрещя толкова силно, че очакваше гърлото ѝ да прокърви. - Лоркан!

Бентът още беше цял. Но коя ли глътка въздух щеше да ѝ е последна?

- ЛОРКАН!

Измъчен стон ѝ отвърна някъде зад гърба ѝ.

Елида се завъртя в седлото и плъзна очи по пътеката от валгски трупове.

Изпод една купчина от тях изникна широка бронзова ръка и опита да се хване за нагръдника на някакъв войник. Беше на едва пет метра от нея.

В гърдите ѝ се надигна вопъл и тя насочи Фараша в лек галоп към протегнатата окървавена ръка. Като я стигна, конят заби копита в кървавата кал. Елида скочи от седлото и се втурна към него.

Прескачаше запъхтяно демонски трупове, брони и остриета се забиваха в нея, мъртва плът се притискаше към кожата ѝ. Лоркан се отблъскваше от телата, струпани около него, докато ръката му не се показа до лакътя, а след нея - и другата.