Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Фенрис кимна.
- Оттогава не намирам упование да я използвам. Дори... дори не знам дали мога да я използвам отново - отбеляза той и на свой ред каза: - Съжалявам.
Роуан го перна по рамото. Поредното нещо, за което щеше да накара Майев да си плати.
- И бездруго можеше изобщо да не го откриеш.
Фенрис сключи челюсти.
- Кой знае къде е.
- Нищо чудно да е мъртъв - подхвърли принцеса Хасар.
- Или ранен - намеси се Каол, придвижвайки се с количката до ръба на стената, за да погледне бойното поле отдолу и далечния бент.
Елин, изправена на няколко крачки от него, също гледаше натам, докато суровият вятър изтръгваше окървавени кичури коса от плитката ѝ. Развяваше ги към планината, към източника на предстоящото опустошение.
Не изричаше нито дума. Не правеше нищо, откакто Несрин и Сартак бяха донесли лошата новина. Изживяваше най-големия си кошмар, осъзна Роуан - да е неспособна да помогне, да е принудена да наблюдава как други хора страдат. С нищо не можеше да я утеши, да предотврати този ад. Да го спре.
- Мога да опитам да го проследя - предложи Гавриел.
Роуан се отърси от пропилия се в кожата му ужас.
- Аз ще покръжа над полето и ако го забележа, ще ви дам сигнал...
- Не си прави труда - обади се принцеса Хасар и Роуан тъкмо се канеше да ѝ се озъби, когато тя посочи към бойното поле. - Тя те е изпреварила.
Роуан се завъртя и другите последваха погледа му.
- Не - пророни Фенрис.
Елида препускаше през равнината с познат черен кон.
- Фараша - прошепна Каол.
- Ще я убият - каза Гавриел, обтегнал мускули, сякаш възнамеряваше да скочи от парапета и да хукне след нея. - Ще я...
Фараша прескачаше труповете, заобикаляше ранените и мъртвите, а Елида се въртеше във всички посоки върху седлото. Дори от подобно разстояние Роуан разчете едничката дума на устата ѝ. Повтаряше едно име наново и наново. Лоркан.
- Ако някой от вас слезе там - предупреди ги Хасар, - и той ще умре.
Думите ѝ се противопоставяха на всеки негов инстинкт, на вековете, прекарани в обучение, на битките, водени рамо до рамо с Лоркан, само че принцесата беше права. Загубата на един живот бе по-поносима от тази на още няколко. Особено като се имаше предвид, че кадърът щеше да му е толкова потребен до края на войната.
Лоркан би се съгласил - той самият бе учил Роуан да взима такива трудни решения.
Елин продължаваше да мълчи, като че съзерцаваше бойното поле от някаква точка дълбоко в себе си.
Бойното поле, през което препускаше дребничка фигура, яхнала величествен кон.
***
Фараша бе същинска стихия под нея, но не защото се стремеше да изхвърли Елида от седлото, докато се носеха през осеяната с трупове равнина.
- Лоркан!
Виковете ѝ мигновено се губеха сред воя на вятъра, паническото бягство на хората и крясъците на руките над тях.
- Лоркан!
Вглеждаше се във всеки труп по пътя им за лъскавата черна коса, суровото лице... А бяха толкова много. Полето от мъртъвци, проснати един върху друг, се простираше до безкрая.
Фараша ги прескачаше, заобикаляше ги с остри завои, докато Елида се въртеше върху седлото и гледаше, гледаше, гледаше.
Разминаваха се с множество даргански конници. Някои препускаха към крепостта, други - към далечната гора на хоризонта. Фараша хвърчеше между тях и хапеше онези, изпречили се на пътя ѝ.
- Лоркан!
Колко тъничък беше гласът ѝ, крехък.
Но бентът още се държеше.
Винаги ще те намирам.
А думите ѝ, глупавите ѝ, омразни думи към него... Заради тях ли бе постъпил така безразсъдно? Тя ли му беше навлякла такава участ? Дали не бе помолила някой бог да му я донесе?
Ненавистните ѝ думи се размиха в секундата, в която осъзна, че Лоркан го няма на парапета. Заедно със спомените ѝ от последните няколко месеца.
- Лоркан!
Фараша препускаше стремително напред и вятърът брулеше черната ѝ грива.
Бентът трябваше да удържи. Щеше да удържи. Поне докато върнеше Лоркан в крепостта.
Ето защо Елида не спираше, не поглеждаше към надвисналата гибел, готова да се отприщи насреща ѝ.
Само яздеше, яздеше, яздеше.
***
Каол не знаеше какво да гледа от парапета: бента, хората, бягащи от унищожителната сила, която всеки момент щеше да се освободи, или младата господарка на Перант, препускаща през бойното поле на гърба на неговата кобила.
Топла ръка кацна на рамото му и той позна, че е на Ирен, без дори да се обръща.
- Току-що научих за бента. Изпратих Елида да провери дали си...
Думите на съпругата му секнаха, когато съзря самотния ездач, устремил се в обратната посока на масовото бягство към крепостта.