Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
Рилиш се вторачи. Беше ли разбрал правилно? Дойде да заяви оттеглянето си, а чува това? Тълпата бе обзета от смаян гняв — всички очакваха отговора му. Мнозина го гледаха с открита ненавист. Рилиш проговори с мъка.
— Съветник? Аз? Сред вас несъмнено има уикски офицери…
— Има няколко. Но ние избрахме теб.
С изтичането на миговете в ума му се затвърдиха куп възражения.
— При цялото ми уважение, един уикец би бил по-подходящ, би познавал страната по-добре…
— Всичко това е вярно, при положение че имаме намерението да водим отбранителна война — рече Пъклената. — Ние нямаме такова намерение. Чужденците са нахлули в земите ни и са ни натрапили войната, тъй че ние смятаме да им го върнем. Няма да яздим из равнините, за да ги прогоним. Не, това ще оставим на Темул, който командва в степта. Вместо това ние ще поведем свое настъпление. Ще навлезем на юг в унтанските земи и ще им донесем война и нашествие. Какво ще кажеш за това, малазанецо?
Рилиш сякаш не можеше да диша. Богове, двамата бяха сериозни. Можеше ли да бъде направено? Колко души можеха да вдигнат на крак? Поне няколко хиляди, много стари ветерани, за да укротяват и обучават младите. Най-добрите известни ездачи и бойци в малки схватки. Последно бе чул, че в Унта не са останали достатъчно войници дори да седнат и да се напият. Все пак оставаше въпросът за верността.
— С каква цел, Пъклена? Нищожен? С каква цел?
Отвсякъде се понесоха ядосани викове.
— Та той се изплю в лицата ни! — извика някой на талийски. Нищожния вдигна ръце за тишина. Близнаците се спогледаха — очите им блестяха като остри камъни.
— Да наложим промяна на условията на договорите ни с Империята.
— Разбирам. Тогава мога да отговоря само по един начин — обявявам оттеглянето си. Нищожен, Пъклена, вие приемате ли го в качеството си на старши офицери?
Рев, когато тълпата разярени старейшини се надигна навътре; размахани остриета, блеснали оранжево в светлината на следобеда. Буца кал удари Рилиш в гърдите. И двамата близнаци протягаха ръце нагоре за тишина и призоваваха тълпата да млъкне.
— Да — извиси се като свирка над шумотевицата тъничко гласче. Старейшините замлъкнаха мигновено, едва ли не смутени. Близнаците смаяно гледаха надолу.
— Приема се — произнесе момченцето и се усмихна на Рилиш.
През ума на лейтенанта тогава мина, че в очите на мнозина близнаците не са старшите офицери.
— Много добре — заекна той, потресен въпреки неверието си. — Тогава аз, Рилиш Джал Кет, приемам длъжността от вас.
Детето плесна с ръце, явно зарадвано. Близнаците бързо и високо се заклеха във вярност. След дълго и напрегнато мълчание събраните старейшини запристъпваха един по един, покланяха се и признаваха избирането му.
На края на церемонията Рилиш остана с близнаците, с една старица и с пеленачето, което бе заспало. Жената го хвана и го гушна в ръцете си. В този миг очите му се отвориха и то й каза нещо. Тя повика Рилиш с нетърпеливо извъртане на китката.
— Да?
Тя гледаше към детето, вече заспало и затворило очи.
— Той каза: „Обърни мечовете им. Обърни ги.“
— Обърни мечовете им?
— Да.
Обърни мечовете им? Правилно ли беше чула старицата? Може би просто е избърборил някакви безсмислици. Но тя се шмугна в юртата с детето и спусна навеса. Той се обърна към Нищожния. Младият мъж притисна ръце към лицето си, сякаш искаше да го разхлади.
— Мина по-добре, отколкото се надявах — произнесе младежът през пръстите си.
— Наистина?
— Да. Нямаше ранени.
Той скръсти ръце и се усмихна.
— Много високо вдигаш мерилото.
— Познавам хората си. Ние сме размирни.
— Е, сега пък е моят ред.
— Тоест?
— Да. Сега трябва да обясня на моите хора как и по каква причина току-що преминахме към друга армия.
Когато безполезният му племенник промуши глава между платнените завеси на носилката с крясъка „Кораби, чичо! Стотици кораби!“, Невал Од’Ор, Главният пълномощник на Коун, едва не получи сърдечен пристъп. Не от изгледите Коун да бъде разграбен от някакъв изникнал от нищото флот — нашествениците лесно можеха да бъдат оскубани като всички останали — а по-скоро от факта, че племенникът му бе успял да се добере на ръка разстояние от него.