Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Няма да влизаш, нали? — извика той.

— Разбира се, че влизам. А ти идваш с мен.

Най-накрая го последва, дори и само за да избегне позора да го влачат за ремъците. Намериха вход към празен приземен етаж и стълби нагоре. Всичко бе изградено от същите глинени тухли — изкривени и разместени от неумолимата жар. Скинър водеше нагоре. Тухлената стълба обиколи кулата три пъти, преди да свърши в празна кръгла стая под покрива само с един прорез за прозорец, обърнат право към Куралд Лиосан. Стояха от едната страна, за да се пазят от острието блестяща светлина, което разсичаше средата на стаята. Качулката забеляза как надигналите се в светлината прашинки се превръщат в дим. Скинър скръсти ръце.

— Твоята преценка?

— Някаква изследователска, наблюдателна или съобщителна кула, струва ми се.

Изръмжаване от Скинър.

— Много добре, да общуваме тогава.

— Ти няма да…

— Не, ще го направя.

— Не знаем какво ще последва!

Бронираният пръст щръкна още веднъж.

— Точно така, Качулка. И тук ти винаги грешиш. Не знаеш какво можеш да направиш, докато не го направиш.

И той застана пред прореза. Туниката му веднага пламна. Отново изсумтя, този път от болка, и извъртя наличника на шлема си. Проникващата сила бе толкова голяма, че Скинър отстъпи с железния си крак назад и се наклони в потока.

— Виждаш ли нещо? — изрева той.

Качулката опита да протегне сетивата си напред, но то бе все едно да опитваш да буташ лодка нагоре срещу разпенени бързеи. Въпреки това можа да разпознае нещо… нещо много могъщо… идва…

— Нещо приближава!

Някаква форма, някакво присъствие затъмни потока енергия. Сякаш се носеше пред прозорчето. Засенчил поглед, присвил очи, Качулката най-напред видя извиваща се, мърдаща змия, после крилато същество, после кълбо развълнуван пламък. Каквото и да бе, изглеждаше съвършено непостоянно, без установен вид.

— Кой си ти? — донесе се мисъл, тъй могъща, та звънна в стаята като камбана.

— Скинър. Обетник от Пурпурната гвардия. Кой…

— Тези титли нямат значение. Ти не си той — това е ясно.

— Кой… — започна Скинър, а после тласък удари кулата и тя се разтърси. Непокорна виеща енергия влезе през тясното прозорче и събори Качулката по гръб на пода. Из пресъхналия въздух се носеше сух като смъртта прах. Острието от светлина се върна. Качулката внимателно се изправи, закашля се и се взря през стелещите се завеси тухлен прах. Стенание го отведе в задната част на стаята. Скинър се отлепи от стената. Зад него на пода изпопадаха натрошени тухли. Той се потупа по гърдите и черният прах от някогашната му туника се понесе из стаята. Шлемът се наклони към Качулката.

— Ще кажеш нещо. Виждам го на лицето ти.