Кралица на въздух и мрак [bg]

— Виждам, че си декорирала — отбеляза Джулиън, когато влезе в спалнята.

Изглеждаше уморен, но буден, шоколадовокафявата му коса все още беше разрошена от пътуването с мотора. Ема се огледа наоколо — действително беше надонесла впечатляващ брой оръжия от долния етаж. В единия ъгъл имаше купчина ками и ножове за мятане, в другия — мечове, в третия — полицейски пистолети, главно „Глок“ и „Берета“.

— Благодаря — каза тя. — Стилът е „Неща, които могат да те убият“.

Джулиън се засмя и отиде в банята и Ема го чу да пуска водата, за да си измие зъбите. Беше взела назаем една от мъжките ризи, които бяха дали на Джулиън, и я носеше като нощница над бельото си: едва ли беше най-сексапилната пижама, помисли си, но беше удобна.

Сви крака под себе си и потисна желанието да попита Джулиън дали е добре. След като се беше прибрала от експедицията си с Даяна, бе седнала да го чака с нарастваща тревога. Това бе свят, който можеше да ги нарани по толкова много начини. Можеше да бъдат убити от демони или заловени от Помрачените. А ако бяха дошли по-рано, очевидно биха могли да се превърнат в чудовища и да унищожат цял град.

Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не могат да се влюбват и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш.

Ема поклати глава. Нямаше да се поддаде на лъжливите думи на кралицата. Всичко в Туле беше покварено и чудовищно… естествено, че парабатайската връзка също нямаше да бъде пожалена.

По-истинска и опасна беше сянката на разбито сърце, дебнеща зад всеки ъгъл. Знаеше колко отчаяно Джулиън иска Ливи да дойде в техния свят заедно с тях, но тя бе видяла изражението й, когато я беше помолил, и се чудеше.

Когато Джулиън се върна в спалнята, косата и тениската му бяха влажни и изглеждаше ободрен. Ема предположи, че беше напръскал лицето си с вода.

— Имаха ли арбалети? — попита, докато преглеждаше купчината с мечове.

Взе един меч и го огледа, въртейки го в ръцете си, така че острието хвърляше отблясъци наоколо.

В стомаха на Ема сякаш запърхаха пеперуди. Само няколко, ала имаше нещо в това да гледа Джулиън като ловец на сенки, воина, в който се беше превърнал пред очите й. Мускулите на ръката и рамото му се движеха плавно, докато завъртя оръжието, а после го върна на мястото му с преценяващо изражение.

Ема се надяваше, че бузите й не са порозовели.

— Взех ти един. В гардероба е.

Той отиде да провери.

— Ако успеем да се доберем до Града на тишината, без никой от Помрачените или демоните да забележи, може изобщо да не се наложи да ги използваме.

— Даяна все казваше, че най-добрите оръжия са тези, които винаги са добре поддържани, но никога не се налага да бъдат използвани — подхвърли Ема. — Естествено, нямах представа за какво говори.

— Очевидно. — Джулиън се усмихна. — Ема, трябва да ти кажа нещо.

Ема се облегна на таблата на леглото. Сърцето й прескочи един удар, но тя се опита да запази спокойно и подканящо изражение. Джулиън не го биваше особено в споделянето, дори когато имаше чувства, и все пак онова, което й беше липсвало най-много, докато той беше под влиянието на магията, бе да си споделят тайните и онова, което им тежи. Той приседна на ръба на леглото и вдигна очи към тавана.