Детето на нощта [bg]

Илкар пак седеше при Троун, чието състояние оставаше за­гадка. Скоро щяха да го събудят и да научат дали в тялото, още напомнящо за вълка, е надделял човекът.

Дензър изнесе Ериан под меките лъчи на слънцето на полян­ка до една от древните гробници. Тя спеше под въздействието на Топъл лек. Заклинанието нямаше да облекчи скръбта ѝ, но даваше отдих на тялото. Дарик се щураше сам някъде и несъм­нено предъвкваше пропуските в тактиката си, питаше се не е ли могъл да измисли нещо друго. Шестимата оцелели Закрил­ници, сред тях и Аеб, се бяха уединили другаде за церемония­та, с която изпращаха душите на събратята си.

Незнайния накуцваше до Хирад през развалините на къща­та, после по пътеката към брега.

- Как мислиш, тя ще издържи ли? - изрече накрая. - Всъщ­ност питам се и за двамата... За всеки е съкрушителен удар на съдбата да загуби дете, но на Ериан ѝ се случи два пъти. Първо близнаците, сега Лиана...

- Ще бъдем с нея.

Незнайния се усмихна невесело.

- Знам, но тя се нуждае от много повече. Представи си само - всичките ѝ деца мъртви. Духът ѝ - прекършен. Увереността ѝ в себе си като майка - пометена. Не ми се вярва някога да се примири с това. Лиана беше за нея всичко на този свят.

- Зависи от Дензър, нали? - обади се Хирад. - Само той мо­же истински да сподели мъката ѝ, да я разбере, да ѝ вдъхне вяра.

- И той се нуждае от помощта ни. Тежки времена ни чакат. Най-лоши ще бъдат за Ериан и Дензър, но и ние трябва да бъ­дем безкрайно търпеливи. Отнася се и за теб.

- Схванах намека - кимна варваринът.

Хирад забелязваше отнесения поглед на Незнайния. Каза си, че го е помолил да излязат не само за да му напомни, че трябва да си укротява нрава.

- Изплюй камъчето - настоя след малко.

- Можеш ли да почувстваш онези, които се нуждаят най-мно- го от теб?

- Какво искаш да кажеш?

- Знаеш ли дълбоко в душата си, че са живи и те чакат? - обясни Незнайния.

Варваринът вдигна рамене.

- Май е така. Като се заговорихме за това, ако Ша-Каан бе­ше мъртъв, щях да знам.

- Значи не е умрял?

- Не е - завъртя глава Хирад. - Дори може да се порадва на жегата и влагата из тези острови. Ще си бъде като у дома.

- Дано.

- Мислиш за Диера и Джонас, нали?

Незнайния се подпря за малко на съборено от бурята дърво.

- Само искам да знам, че са добре.

- Скоро ще се прибереш.

- Няма да е скоро. Щеше да е скоро, ако бях при тях днес. Още сега.

Хирад пак закрачи, чуваше как левият крак на грамадния мъж се провлачва леко зад него.

- Очакваше ли да ги почувстваш в душата си? - попита по някое време.

- Ами да. Глупаво, нали?

- Изобщо не е глупаво. - Хирад обгърна раменете му с ръка. - С тях всичко е наред. Томас се е грижил за двамата през цяло­то време.

Завиха надясно и ботушите им заскриптяха по пясъка. Ми- риъл стоеше на брега заедно с Рен и гледаше морето. Обърна се, когато я доближиха.

   - Е, Гарвани - каза им с глъхнещ от умората глас, - защо сте толкова навъсени?

- Не сме свикнали да се проваляме - отвърна Хирад.