Зовът на барабана [bg]

Дори ако Бриана мислеше като него, или ако успееше да я убеди, че миналото не може да се промени, можеше ли да преживее следващите седем години с мисълта, че прозорецът на възможностите се затваря, че единственият ѝ шанс да види баща си и майка си отново изчезва с всеки изминал ден? Едно беше да ги остави да си идат, без да знае къде са били или какво се е случило с тях, но съвсем друго да знае точно и да не стори нищо.

Познаваше Бриана повече от две години, макар че бе живял с нея едва няколко месеца от това време. И все пак се познаваха много добре в някои отношения. Как би могло да е иначе след онова, което преживяха заедно? А ги имаше и писмата — десетки, по две, три или четири всяка седмица — и редките ваканции, изпълнени с магия и безсилие, след които го болеше от нуждата да бъде с нея.

Да, той я познаваше. Тя беше тиха, но у нея имаше яростна решителност, която нямаше да се даде на мъката без бой. И макар че беше предпазлива, вземеше ли решение, щеше да действа неотклонно. Ако решеше да рискува с прехода, той нямаше да може да я спре.

Ръцете му стиснаха кърпата и стомахът му се сви, когато си спомни пропастта на кръга, която едва не ги погълна. Единственото по-ужасно нещо бе мисълта да изгуби Бриана, преди да я е имал наистина.

Никога не я беше лъгал, но ефектите от шока и мъката бавно отстъпваха и в ума му започна да се оформя план. Изправи се и уви кърпата на кръста си.

Нямаше да стане с писмо. Това щеше да е бавен процес на убеждаване и нежно обезкуражаване. Реши, че няма да е трудно. Той не бе открил почти нищо през годината търсене в Шотландия, освен съобщението за изгорялата печатница на Фрейзър в Единбург. Потрепери неволно при мисълта за пламъците. Сега вече знаеше защо, разбира се. Сигурно бяха емигрирали скоро след това, макар че не бе открил и следа от тях в корабните регистри.

Щеше да ѝ каже, че е време да се откаже. Да остави миналото на спокойствие. И мъртвите. Ако продължаваше да търси без никакво доказателство това вече граничеше с мания. Щеше да ѝ каже, много деликатно, че е нездравословно да гледаш назад — вече е време да гледа напред, да не пропилява живота си в безплодно търсене. Родителите ѝ не биха искали това.

Стаята беше студена, но той почти не забелязваше.

„Аз ще се грижа за теб“ — беше ѝ казал и го мислеше. Дали премълчаването на една опасна истина беше равносилно на лъжа? Е, ако беше, тогава щеше да излъже. Това беше грях, знаеше го още от дете. Но така да бъде, щеше да рискува душата си заради нея, съвсем съзнателно.

Зарови из чекмеджето за химикалка. После спря, наведе се и бръкна с два пръста в джоба на захвърлените джинси. Хартията беше подгизнала, почти се разпадаше. Той я накъса на малки парченца, без да обръща внимание на студената пот, която се стичаше по лицето му.