Колелото на Осхайм [bg]

31.

— Ох! — Нещо ме удари по лицето. И пак. — Мътните го взели! — Надигнах глава и още една метална скоба мина на сантиметър от носа ми. — Къде, по дяволите… — Май бях метнат на нечий гръб. — Пуснете ме!

— Щом искаш — прозвуча гласът на Снори много близо до ухото ми. — Но вероятно ще е по-добре да изчакам, докато стигнем догоре. Падането оттук е дълго и може да си повредиш нещо важно.

Огледах се и моментално съжалих, че съм помръднал глава. Когато бялата светлина на болката помръкна, видях, че се намираме във вертикална метална тръба, смътно озарена от светеща ивица, минаваща по дължината ѝ. Под мен се катереха Кара и Хенан, а под тях шахтата продължаваше още може би десетина метра. Вкопчих се по-здраво в шията на Снори, макар да изглеждаше, че китките ми вече са вързани.

— Онзи дърт копелдак ме удари!

— Каза, че това бил единственият начин да се отърве от едноръкия, който ти не спираш да призоваваш. Е, всъщност каза, че и убийството ти би свършило работа.

— Ти дори не го позна, така ли?

— Кого?

— Едноръкия!

— А трябва ли?

— Ами, ти си причината да е еднорък!

Снори се изтегли с пъшкане през горния край на стълбата и ме тръсна на пода на някаква малка стая. Останах да лежа и да стена, докато Кара и Хенан дойдоха при нас. Стените бяха осеяни с екрани и панели за достъп, а останалото пространство бе гъсто изпълнено с тръби. Три тесни тунела тръгваха от стаята, единият вертикално.

— Къде сме? — Това, което всъщност имах предвид, беше „Къде е Джон Резача?“.

— В машината — каза Кара. — Професорът ми даде карта на пътя до мястото, където можем да използваме ключа. — Тя се взря надолу в шахтата, по която току-що се бяхме изкатерили. — Каза, че тук защитата е по-силна, така че на приятеля ти може би ще му отнеме малко повече време да ни намери.

— Освен където не е — добави Хенан.

— Моля? — Аз също надзърнах бързо през ръба. Нищо.

— Защитата е силна на повечето места. Но има и незащитени зони — каза Кара. — Те са отбелязани с жълти предупредителни знаци.

Надигнах се на крака, опирайки се на стената, и измъкнах ръцете си от вървите.

— Ами да продължаваме тогава. — Махнах на Кара да води. Тя направи справка с хартията в ръката си и тръгна по прохода вляво.

Аз вървях най-отзад, като си разтривах тила. Ако счупването на бастун в главата ми не ми беше докарало главоболие, то пулсирането на мъжделивото осветление и постоянното туптене на скритите машини щеше да го направи. Самата теснотия си беше достатъчно клаустрофобична, но нещата съумяваха да станат далеч по-зле. Застоялият въздух имаше гадно сладък дъх и стените ни притискаха, сякаш всеки момент Строителската машина можеше да напрегне мускули и да смачка и без това тясното пространство между тях.