Колието на кралицата

— Да, монсеньор.

— Но този мъж има име. Попитайте го!

Портиерът се върна след малко и съобщи.

— Господин граф Дьо Калиостро.

Принцът изтръпна.

— Нека влезе.

Графът влезе и вратите се затвориха след него.

— Боже мой! — възкликна кардиналът. — Кого виждам!

— Нали, монсеньор — усмихна се Калиостро, — никак не съм се променил?

— Възможно ли е?… — прошепна господин Дьо Роан. — Жозеф Балзамо, той, за когото казваха, че е умрял в онзи пожар. Жозеф Балзамо…

— Граф Феникс е жив, монсеньор, жив, повече отвсякога!

— Но, господине, под кое име се представяте… защо не сте запазили старото си име?

— Тъкмо, монсеньор, защото е старо и напомня най-напред на мен, после и на другите много тъжни и тягостни спомени. Говоря само за вас, монсеньор, кажете, няма ли да пуснете в дома си Жозеф Балзамо?

— Аз! Ами да, господине! Заповядайте.

Все още изумен, кардиналът дори не предложи на Калиостро стол.

— Тогава — подхвана Калиостро — Ваше високопреосвещенство има памет и честност повече от всички други хора, взети заедно.

— Господине, вие ми направихте някога такава услуга…

— Нали, монсеньор — прекъсна го Балзамо, — не съм се променил с възрастта и съм много добър пример за последиците от моя начин на живот.

— Признавам го, господине, но вие сте над човешката природа, вие раздавате на всички злато и здраве.

— За здравето не възразявам, монсеньор, но златото, о, не…

— Не правите ли вече злато?

— Не, монсеньор.

— А защо?

— Защото загубих последната частичка от една необходима съставка, която моят учител, мъдрецът Алтотас, ми даде, когато дойде от Египет. Единствената рецепта, която не съм притежавал лично.

— Той запазил ли я е?

— Не… всъщност да, запазил или отнесъл в гроба си, както искате.

— Той е мъртъв?

— Аз го загубих.

— Как не сте продължили живота на този човек, необходимия пазител на необходимата рецепта, вие, който сте се запазили жив и здрав от векове, както казвате?

— Защото аз мога да направя всичко срещу болестта, срещу раната, но нищо — срещу злополуката, която убива, без да могат да ме извикат.

— Злополуката ли сложи край на дните на Алтотас?

— Сигурно сте разбрали, тъй като знаехте за моята смърт.

— Пожарът на улица „Сен Клод“, в който изчезнахте.

— Пожарът погуби само Алтотас, или по-скоро мъдрецът, уморен от живота, е пожелал да умре.

— Странно.

— Не, естествено е. Аз на свой ред сто пъти съм мислил да престана да живея.

— Да, но вие продължавате да живеете.

— Защото аз избрах състоянието на младост, в което доброто здраве, страстите, удоволствията на тялото ми доставят още развлечение. Напротив Алтотас бе избрал състоянието на старост.

— Алтотас трябваше да постъпи като вас.

— Не, той беше човек задълбочен и по-добър от всички на този свят, интересуваше го само науката. А младостта с буйна кръв, страстите, удоволствията щяха да го отклонят от вечното съзерцание. Монсеньор, важно е да се пазиш от възбуда. За да мислиш добре, трябва да умееш да потъваш в несмутима дрямка. Старецът размишлява по-добре от младежа, но обсеби ли го тъгата, лек вече няма. Алтотас е мъртъв, жертва на своята преданост към науката. А аз живея като светски човек, губя времето си и не правя нищо. Аз съм растение… не смея да кажа цвете, не живея, аз просто дишам.