Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Какво говорите, госпожо? — провикна се дофинът, развълнуван въпреки волята си от толкова големия й ужас. — Знамения ли казвате?
— Господине, първата нощ, която прекарах във Франция, беше в Страсбург. Настаниха ме в голяма стая и запалиха факли, защото беше тъмно. А тези запалени факли осветиха една стена, от която капеше кръв. Разгледах по-внимателно червения й оттенък. Стените бяха покрити с гоблени, които представляваха Клането на невинните. Колкото повече я гледах, толкова по-истинска сякаш ставаше тя. Вледенена от ужас, аз не можах да заспя. Е, кажете, кажете ми! Това не беше ли знамение?
— За една жена от античността — може би, но не и за една принцеса от нашия век…
— Господине, този век е пълен с нещастия — така ми каза майка ми. Ето и небе, което сега се подпалва над нашите глави. О, ето защо се страхувам толкова много и ето защо всеки знак ми се струва предупреждение.
— Госпожо, никаква опасност не заплашва трона, на който ние ще седнем. Ние, кралете, живеем над облаците, мълнията е в краката ни, а когато тя падне на земята, ние сме тези, които я изпращат там.
— Но, видях, казвам ви — видях, и тази картина остана в съзнанието ми толкова дълбоко, че няма нито ден, в който да не потръпна, като се сетя за нея, и нито една нощ, в която да не я сънувам.
— И не можете ли да ми кажете какво сте видяла? Поискаха ли от вас да пазите мълчание?
— Не, не поискаха нищо.
— Тогава, говорете, госпожо.
— Слушайте, невъзможно е да се опише. Това беше машина, издигната над земята подобно на ешафод, но към този ешафод бяха поставени две греди — като двете страни на стълба, и от тях се хлъзгаше надолу нещо като нож, като брадва, като сатър. Виждах това и странно, виждах и главата си под ножа. Ножът се плъзна между двете греди и отдели главата от тялото ми. Тя падна и се търколи на земята. Ето какво видях, господине, ето какво видях.
— Чиста халюцинация, госпожо — каза дофинът. — Аз познавам почти всички инструменти за мъчение, с помощта на които се умъртвява, а такъв не съществува. С други думи — успокойте се.
— Уви! — каза Мария-Антоанета. — Не мога да прогоня това видение.
— Ще успеете, госпожо — каза дофинът, като се доближи до жена си. — От този момент до вас стои любящ приятел и ревностен покровител.
— Уви — повтори Мария-Антоанета, като затвори очи и падна отново в креслото си.
Дофинът се доближи още до принцесата и тя усети дъха на съпруга й да докосва бузата й.
В този момент вратата, през която беше влязъл дофинът, се отвори наполовина и един жаден, любопитен поглед на крал Луи XV проби полумрака на голямата стая, която се осветяваше само от две останали запалени свещи, които се стичаха по позлатения канделабър.
Старият крал тъкмо отвори уста, за да насърчи тихо внука си, когато един неописуем трясък отекна в двореца, този път придружен от светкавицата, която до този момент винаги се явяваше преди гърма. В същото време стълб от бяло-зеленикав пламък се устреми към прозореца, като разклати всички стъкла и премаза една поставена под балкона статуя. Накрая, след страхотен пукот, той се насочи към небето и изчезна като метеор.
Струя вятър угаси двете свещи и се изгуби в стаята. Уплашеният дофин се залюля и замаян отстъпи до стената, като се облегна на нея.
Дофината, полупримряла, падна върху стъпалата на домашния олтар и остана там закована, като дори забрави да се моли на Бога. Треперещият Луи XV помисли, че земята под него ще се разтвори, и последван от Льобел, изчезна в апартаментите си.
В същото време като ято подплашени птици в далечината бягаше народът от Версай и Париж, който се беше пръснал из градините, пътищата и горичките. Едра градушка го преследваше от всички страни.
На сутринта земята беше попила водния потоп, а дърветата бяха погълнали огнения. Навсякъде имаше тиня и изпочупени, огънати и обгорени дървета от огнените обятия на змията, наречена мълния.
Луи XV не можа да спи — толкова голям беше ужасът му. Той накара Льобел, който въобще не го беше напускал, да го облече в зори и се върна по същата галерия, където срамежливо на бледата светлина на деня кимаха познатите ни картини — картини, нарисувани, за да бъдат обкичени с цветя, оградени с кристали или със запалени свещници.
За трети път от предишната вечер Луи XV бутна вратата на брачната стая и потрепери, като видя върху стъпалата на домашния олтар бъдещата кралица на Франция — повалена, бледа, с очи, потънали във виолетови сенки като прочутата „Мадлена“ на Рубенс. Сънят най-сетне беше приглушил болките й, а зората с религиозно почитание оцветяваше в небесносиньо бялата й рокля.