Децата на капитан Грант

Гленарван имаше доста морски опит, за да разбере нуждата от тия операции. За изтеглянето на кораб, заседнал при отлив, отдаването на котва е наложително.

— Но как да направим това без лодка? — запита той Джон.

— Ще употребим парчетата от счупената предна мачта и празни варели — отговори младият капитан. — Операцията ще бъде трудна, но не и невъзможна, защото котвите на „Мъкуори“ са малки. Веднъж отдадени, ако не се откачат, надявам се да успеем.

— Добре, Джон, да не губим време.

Всички, моряците и пътниците, бяха повикани на палубата и всеки се залови за работа. С брадва прерязаха въжетата, които задържаха още предната мачта. При падането си долната част на мачтата се пречупи при наставката си, така че изваждането на мачтовата площадка стана лесно.

Джон Манглс предвиждаше от тази площадка да направи сал. Той я постави на празни бурета и я направи годна да удържи котвите. На сала прикрепиха едно гребло, с което да го управляват. Впрочем и без това отливът щеше да го отнесе точно зад кърмата на кораба. След отдаването на котвите връщането на сала към кораба щеше да стане лесно чрез котвената верига.

По пладне тази работа беше наполовина свършена.

Джон Манглс остави Гленарван да наблюдава започнатите работи, а той се зае да определи местоположението на кораба. Това беше извънредно важно. За щастие Джон бе намерил в каютата на Уйл Халей заедно с годишника на Гринуичката обсерватория и един много мръсен секстант, но още годен за работа. Той го изчисти и го изнесе на палубата.

Този инструмент с помощта на няколко подвижни огледала отразява слънцето на хоризонта точно на пладне, т.е., когато дневното светило достига най-високата си точка. За целта с тръбата на секстанта трябва да се гледа истинският хоризонт, този, където се сливат небето и водата. За жалост сушата се простираше на север като огромен нос и заставаше между наблюдателя и истинския хоризонт, поради което наблюдението беше невъзможно.

При подобни случаи, когато хоризонтът не се вижда, той се замества с изкуствен хоризонт. Това е обикновено един плитък съд, пълен с живак, над който се работи. Всъщност живакът представлява едно напълно хоризонтално огледало.

Джон нямаше живак, но го замести с каца, пълна с течен катран, чиято повърхност отразяваше достатъчно ясно слънцето.

За щастие той знаеше дължината, тъй като беше на западния бряг на Нова Зеландия. Иначе без хронометър не би могъл да я изчисли. Липсваше му само ширината и той се зае да я намери.

Определи с помощта на секстанта меридианната височина105 на слънцето над хоризонта. Тази височина беше 68°30. Разстоянието от слънцето до зенита беше значи 21°30′ понеже двете цифри, събрани, трябва да дадат 90 градуса. Този ден, 3 февруари, отклонението на слънцето според годишника беше 16°30′.