Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Уйл Халей повика с проклятия и ругатни моряците си и ги накара да свият горните платна и да поставят нощни. Джон Манглс одобри разпореждането му, но не каза нищо. Той се бе отказал от всякакъв разговор с този грубиянин моряк. Но нито Гленарван, нито той не напуснаха палубата. Два часа по-късно излезе силен вятър. Уйл Халей нареди да се намали площта на платната. Маневрата щеше да бъде тежка за пет души, ако „Мъкуори“ нямаше американски напречници. Достатъчно бе да спуснат горния напречник и платното се намаляваше до минималните си размери.
Минаха два часа. Морето започна да става по-бурно. Корпусът на „Мъкуори“ се тресеше от удари, сякаш гръбнакът му опираше в скали. Скали обаче нямаше и ударите произлизаха от това, че тежкият корпус на кораба се блъскаше с голяма сила във вълните и трудно се издигаше над тях. Той целият се обливаше с вода. Лодката, привързана на левия му борд, бе отнесена от една голяма вълна.
Джон Манглс продължаваше да бъде тревожен. Всъщност вълните не бяха много опасни и всеки друг кораб би си играл с тях. Но с този тежък платноход имаше опасност да потънат внезапно, защото при всяка вълиа, която заливаше палубата, водата не намираше достатъчно място във водосточните отвори, за да изтече бързо, и можеше да потопи кораба. За да се избегне всяка опасност, разумно беше да се насече с брадва фалшбордът, което щеше да улесни изтичането на водата, но Уйл Халей отказа да вземе тази предпазна мярка.
Впрочем „Мъкуори“ бе заплашен от по-голяма опасност, която то нямаше време да бъде избягната.
Към единадесет часа и половина през нощта Джон Манглс и Уйлсън, които бяха застанали в подветрената страна на кораба, чуха необикновен шум. Техният инстинкт на моряци се събуди. Джон хвана ръката на моряка.
— Рифове! — каза той.
— Да — отговори Уйлсън. — Вълните се разбиват в рифове.
— Най-много на четиристотин метра оттук!
— Най-много! Там е земята!
Джон се наведе през борда, огледа тъмните вълни и извика:
— Дъномерът, Уйлсън, дъномерът!
Корабопритежателят, застанал на носа на кораба, изглеждаше, че не си дава сметка за положението. Уйлсън сграбчи въжето на дъномера, навито наблизо, втурна се към страничния крепител на предната мачта и хвърли оловото във водата. Въжето започна да се хлъзга между пръстите му. На третия възел дъномерът спря.
— Шест метра! — извика Уйлсън.
— Капитане — каза Джон, като изтича при Уйл Халей, — ние сме на плитко.
Дали видя, или му се стори, че Халей повдигна рамене, няма значение. Той се втурна обаче към кормилото и извъртя поврътника, докато Уйлсън захвърли дъномера и започна да опъва платното, за да обърне кораба към вятъра. Морякът на кормилото, блъснат силно, не разбра нищо от това неочаквано нападение.
— Отпускай! Отпускай! — извика младият капитан, като маневрираше, за да се отдалечи от рифовете.
Около половин минута дясната страна на кораба почти допираше до рифовете и въпреки тъмната нощ Джон забеляза една пенеща се линия да се белее на осем метра от кораба.
В този момент Уйл Халей, разбрал неминуемата опасност, се беше объркал. Моряците му, едва изтрезнели, не можеха да разберат заповедите му. Впрочем несвързаните му думи, противоречивите му заповеди показваха, че този глупав пияница бе загубил хладнокръвие. Той бе изненадан от близостта на сушата, която отстоеше само на осем мили по посока на вятъра, докато той я смяташе на тридесет или четиридесет мили. Теченията го бяха отклонили от обикновения му път и бяха изненадали този жалък капитан.
Бързите маневри на Джон Манглс отдалечиха „Мъкуори“ от рифовете. Но Джон не знаеше местонахождението на кораба. Може би бяха заобиколени от рифове. Вятърът духаше право на изток и всеки момент корабът можеше да се натъкне на подводна скала.
И наистина скоро шумът на прибоя откъм предния десен борд се удвои. Трябваше да се обърнат отново към вятъра. Джон завъртя кормилото и даде посока на напречниците. Прибоят се чувствуваше все повече и повече пред вълнореза на кораба и стана нужда да завият към вятъра, за да навлязят в открито море. Щеше ли тази маневра да успее с тоя неустойчив кораб и при намалени платна? Това не беше сигурно, но трябваше да се опита.
— Кормилото на борд, колкото може! — извика Джон Манглс на Уйлсън.
„Мъкуори“ се приближаваше към нова линия рифове. Морето започна да се пени от разбиващите се в подводните скала вълни.
Настъпи момент на мъчително очакване. От пяната вълните блестяха, като че някаква фосфоресценция ги осветяваше внезапно. Морето ревеше, сякаш това бе гласът на подводните скали, одушевени от езическата митология. Уйлсън и Мълреди, превити над кормилното колело, натискаха с всички сили. Кормилото докосна дъното.