Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Приятелите им се стараеха да ги развличат. Паганел се опитваше да убива времето им с всевъзможни истории, но нямаше голям успех. И наистина духовете, потиснати от печалното завръщане, бяха деморализирани. Колкото разказите на географа върху пампасите и Австралия бяха по-рано забавни, толкова сега разсъжденията му и описанията на Нова Зеландия се посрещаха студено и с безразличие. Впрочем те отиваха към тази страна със зловещо минало без увлечение, по принуда, само под натиска на фаталността. От всички пътници на „Мъкуори“ най за оплакване беше лорд Гленарван. Той се мяркаше рядко в рубката. Не го сдържаше на едно място. Нервната му и свръхвъзбудена природа не можеше да свикне да седи затворена между четири тесни стени. През деня, та дори и през нощта, безчувствен към поройния дъжд и грамадните вълни, които прехвърляха кораба, той стоеше на палубата, ту опрян на перилата, ту крачейки възбудено напред-назад. Очите му бяха непрекъснато устремени към морската шир. През време на кратките пробля-съци той я разглеждаше настойчиво с бинокъла си, сякаш разпитваше немите вълни и искаше да разкъса с един замах мъглата, тия струпани пари, които закриваха хоризонта. Не можеше да се примири и лицето му издаваше жестоко страдание. Това беше енергичният човек, досега щастлив и могъщ, който изведнъж бе лишен и от щастие, и от мощ.
Джон Манглс не го напускаше и понасяше с него лошото време. Този ден Гленарван отправяше с още по-голяма настойчивост поглед навсякъде, където мъглата се разкъсваше. Джон се доближи до него.
— Земята ли търсите, ваша светлост? — запита го той. Гленарван кимна с глава отрицателно.
— Все пак — продължи младият капитан — вие сигурно чакате с нетърпение да напуснете този кораб. Още преди тридесет и шест часа трябваше да видим фаровете на Окленд.
Гленарван не отговори. Той продължаваше да гледа и цяла минута бинокълът му остана насочен в една точка на хоризонта, в посоката, от която духаше вятърът.
— Земята не е от тази страна — каза Джон Манглс. — Ваша светлост трябва да гледа по-скоро надясно от кораба.
— Защо, Джон? — отговори Гленарван. — Аз не търся земята!
— А какво, милорде?
— Моята яхта! Моя „Дънкан“! — отговори гневно Гленарван. — Тя трябва да е тук, в тия води, превърната в зловещ пират! Тя е тук, да, тук, Джон, по пътя на корабите между Австралия и Нова Зеландия! И аз предчувствувам, че ще я срещнем!
— Да не дава господ такава среща, милорде!
— Защо, Джон?
— Ваша светлост забравя нашето положение! Какво ще правим на този кораб, ако „Дънкан“ го подгони! Не бихме могли дори да избягаме!
— Да избягаме, Джон?
— Да, милорде! Всеки опит би бил напразен! Ще бъдем заловени и ще попаднем в пълна власт на тия негодници, а Бен Джойс доказа, че не се спира пред никое престъпление. Нашият живот за него нищо не значи! Ние ще се отбраняваме до смърт! Но след това? Помислете за леди Гленарван, милорде, помислете за Мери Грант!
— Бедните жени! — промълви Гленарван. — Сърцето ми се къса, Джон, и понякога изпадам в отчаяние. Струва ми се, че нови нещастия ни очакват, сякаш небето е против нас! Боя се!
— Вие ли, милорде?
— Не за себе си, Джон, а за тия, които обичам, и за тия, които обичаш и ти.
— Успокойте се, милорде — отговори младият капитан. — Не трябва вече да се страхувате! „Мъкуори“ върви лошо, но все пак върви. Уйл Халей е едно затъпяло животно, но аз съм тук и ако крайбрежието ми се стори опасно, ще върна кораба в открито море. Тъй че в това отношение опасността е малка или изобщо не съществува. Но не дай боже да се намерим в съседство с „Дънкан“! И ако ваша светлост търси да го види, то да бъде, за да го избегнем, да избягаме от него!
Джон Манглс имаше право. Една среща с „Дънкан“ би била гибелна за „Мъкуори“. А трябваше да се опасяват от нея именно в тия отдалечени морета, гдето пиратите могат да разбойничествуват безнаказано. Все пак поне този ден яхтата не се появи и шестата нощ от тръгването от Туфолд бей настъпи, без да се сбъднат опасенията на Джон Манглс.
Но тази нощ бе страшна. Стъмни се почти изведнъж в седем часа вечерта. Небето бе заплашително. Моряшкият инстинкт, по-силен от пиянското затьпяване, се събуди у Уйл Халей. Той излезе от каютата си, разтърка очи и разтърси голямата си червена глава. После нагълта с цели гърди въздух, така както друг би изпил цяла чаша вода, за да изтрезнее, и огледа мачтите. Вятърът се засилваше и завъртайки се към запад, се насочваше право към новозеландския бряг.