Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Изведнъж се почувствува удар. „Мъкуори“ се бе ударил в скала. Долните крепители на стърчилото се скъсаха и предната мачта загуби устойчивост. Можеше ли корабът да завие без други повреди?
Не, защото изведнъж настъпи затишие и корабът остана на мястото си. Движението замря. Една висока вълна пое кораба отдолу и го тласна напред към рифовете, върху които той се строполи със страшна сила. Предната мачта падна с цялото си стъкмяване. Корабът се удари два пъти в дъното и след като се наклони вдясно на тридесет градуса, застана неподвижно.
Стъклата на рубката се бяха разбили на парчета. Пътниците се втурнаха навън. Но вълните заливаха палубата от единия до другия й край и беше опасно да останат там.
Джон Манглс знаеше, че корабът е заседнал здраво върху пясъка, и ги помоли да се върнат в рубката.
— Истината, Джон? — запита хладнокръвно Гленарван.
— Истината, милорде — отговори Джон Манглс, — е, че няма да потънем. А дали корабът ще бъде разбит от вълните, това е друг въпрос, но имаме време да вземем мерки.
— Сега е полунощ, нали?
— Да, милорде, и трябва да почакаме да съмне.
— Не може ли да спуснем лодката в морето?
— При това вълнение и в тази тъмнина е невъзможно. Впрочем на кое място да слезем на брега?
— Добре, Джон, да останем тук до утре.
През това време Уйл Халей тичаше по палубата като луд. Моряците му, дошли на себе си от уплахата, бяха издънили едно буре ракия и пиеха. Джон предвиждаше, че пиянството им ще доведе до ужасни сцени. На капитана не можеше да се разчита да ги укроти. Нещастникът си скубеше косите и кършеше ръце. Той мислеше само за товара си, който не беше осигурен.
— Аз съм разорен! Аз съм загубен! — викаше той, като тичаше от единия край до другия.
Джон Манглс и не мислеше да го утешава. Той въоръжи другарите си и всички бяха готови да отблъснат моряците, които се наливаха с ракия и богохулстваха отвратително.
— Първия от тия негодници, който се доближи до рубката — каза спокойно морякът, — ще убия като куче!
Моряците видяха, изглежда, че пътниците бяха решени да не се церемонят с тях, защото след няколко опита за грабеж изчезнаха. Джон Манглс престана да се интересува от тия пияници и зачака нетърпеливо да съмне.
Корабът беше напълно неподвижен. Морето малко по малко се успокояваше. Вятърът отслабна. Корпусът можеше да изтрае още няколко часа. При изгрева на слънцето Джон щеше да разгледа сушата. Ако достъпът до нея беше лесен, малката спасителна лодка, единствената останала на кораба, щеше да пренесе екипажа и пътниците. Това можеше да стане най-малко на три пъти, защото в нея имаше място само за четирима души. Колкото до голямата лодка, както видяхме, тя бе отнесена от една вълна.
Облегнат па входника, Джон Манглс размишляваше върху опасностите на положението и се вслушваше в шума на вълните, които се разбиваха в рифовете. Той се мъчеше да прозре в дълбокия мрак и се питаше на какво разстояние се намира тая толкова желана и толкова опасна земя. Рифовете се простират понякога на много мили от брега. Леката лодка можеше ли да издържи по-дълго пътуване.
Докато Джон размишляваше и молеше мрачното небе за малко светлина, пътничките, уповаващи се на неговите думи, почиваха върху леглата си. Неподвижността на кораба им осигуряваше няколко часа спокойствие. Гленарван, Джон и другарите им не чуваха вече виковете на мъртвопияния екипаж и се опитаха да възстановят силите си с кратък сън. Към един часа сутринта цареше дълбоко мълчание в кораба и самият той бе заспал върху своето пясъчно легло.
Към четири часа се появиха на изток първите светлини. Облаците се обагриха леко от лъчите на зората. Джон се изкачи на палубата. Над хоризонта тежеше мъглива завеса. Няколко неясни очертания плуваха в утринните пари, но доста високо. Слабо вълнение раздвижваше още морето и далечните вълни се губеха всред дебели, неподвижни облаци.
Джон зачака. Малко по малко светлината се засили и хоризонтът поруменя. Завесата се вдигна бавно над обширния декор на далечината. От водата стърчаха черни скали. После зад една пенлива ивица се очерта линия и високо над нея се появи ярка светлина като от фар — невидимото още слънце осветяваше острия връх на планина. Там беше земята, на по-малко от девет мили.
— Земя! — провикна се Джон Манглс.
Събудени от вика, другарите му се втурнаха върху палубата на платнохода и погледнаха мълчаливо брега, който се очертаваше на хоризонта. Гостоприемна или гибелна, тази земя трябваше да стане тяхно убежище.