Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Не. — Гласът, излязъл от гърлото му, беше тежък като стоварващ се чук, грапав като камък на точиларско колело и остър като изваден от ножницата меч. Не беше неговият глас. — Стой зад мен — едва успя да прошепне, хвана за рамото Феро и я дръпна зад гърба си.
Вече нямаше връщане назад…
… Надуши ги. Вирна глава и пое дълбоко горещия въздух. Ноздрите му се изпълниха с вонята им и от това се почувства добре. Омразата е могъщо оръжие в правилните ръце. А Кървавия девет мрази всичко и всички. Но най-отдавнашна, най-дълбоко вкоренена и най-изпепеляваща омраза питаеше към шанка.
Плъзна се в пещерата като сянка сред огньовете и чу звука на свирепата стомана. Красива позната песен за ушите му. Носеше се в нея, опияняваше се от нея, изпиваше я докрай. Усети тежестта на острието в ръката си — силата се просмукваше от хладната стомана в горещата му плът и от горещата плът обратно в хладната стомана. Разрастваше се, натрупваше се, люлееше се на вълни и се носеше по дъха му.
Плоскоглавите все още не го бяха усетили. Работеха. Бяха заети с безсмислените си дейности. Нямаше как да очакват, че отмъщението ще ги достигне тук, в бърлогата им, където живееха, дишаха и бъхтеха до припадък, но ей сега щяха да се научат веднъж завинаги.
Кървавия девет изникна зад един и вдигна високо меча. Усмихна се при вида на надвисващата над плоския череп сянка — обещание, което всеки момент ще се изпълни. Дългото острие прошепна тайната си и шанка се разцепи на две. Разтвори се като цвете точно през средата. Плисна кръв, топла и успокояваща. Опръска наковалнята, пода и лицето на Кървавия девет — мокър сладък дар.
Друг го забеляза и се втурна към него, бърз и яростен като свистяща пара. Вдигна ръка, изви гръб и замахна. Недостатъчно. Мечът на Създателя мина гладко през лакътя и ръката му се запремята във въздуха. Преди да падне на земята, обратният замах на Кървавия девет отнесе и главата му. Кръвта зацвърча по разтопената стомана и грейна оранжева по матовия метал на меча, по бледата кожа на ръцете му, по твърдия камък под краката му. Той махна подканващо към останалите.
— Елате — прошепна им.
Всичките бяха добре дошли.
Те се спуснаха към рафтовете и сграбчиха ошипените мечове и острите секири, а Кървавия девет се засмя. Въоръжени или не, смъртта им беше вече предначертана. Беше изписана в тази пещера със знаци от огън и сянка. А сега той щеше да добави нови, с кръв. Шанка са животни, дори не са и животни. Оръжията им замахваха към него, но Кървавия девет беше направен от огън и мрак. Носеше се, промъкваше се покрай дивашките им замахвания, танцуваше около немощните им копия, прескачаше, гмуркаше се под безсилното им яростно свистене.
По-лесно е да пронижеш танцуващите пламъци на огъня. По-лесно е да посечеш движеща се сянка. Безсилието им беше истинска обида за мощта му.
— Мрете! — ревеше Кървавия девет и въртеше меча в диви прекрасни кръгове.
Символът върху острието грееше и оставяше червени светещи дъги. А откъдето минеха описаните от меча кръгове, всичко си идваше на мястото. Шанка квичаха и скимтяха, а парчетата от телата им се разпиляваха по пода. Разчленяваше ги като месо на касапски дръвник, кълцаше ги като тесто на тезгяха на пекаря, посичаше ги като косач стеблата на царевица. Всичко се нареждаше идеално.
Кървавия девет се зъбеше, усмихваше се, наслаждаваше се на свободата си и как добре се получаваше работата му. Видя проблясъка на острие и се дръпна встрани. Усети допира му, лек като целувка. Изби меча от ръката на плоскоглавия, сграбчи го за врата, завря лицето му в яркожълтия поток от разтопена стомана на пода и то зацвърча, изпращя и избълва зловонна пара.
— Гори! — засмя се Кървавия девет и всички обезобразени трупове, зейналите им рани, изпопадалите оръжия и врящата стомана в каналите се разсмяха с него.
Само шанка не се смееха. Те знаеха, че е ударил сетният им час.
Кървавия девет видя един да скача над наковалнята с високо вдигнат боздуган, готов да разбие черепа му. Преди да успее да замахне, отнякъде долетя стрела, заби се в отворената уста на шанка и го преметна презглава — мъртъв като калта. Кървавия девет се намръщи. Сега видя и други стрели сред труповете. Някой разваляше хубавата му работа. Нищо, ще го накара да си плати за това, но после, сега нещо се приближаваше към него откъм четирите колони.
Нещото беше цялото в лъскава броня, скрепена с нитове, а на главата си носеше кръгъл шлем. В тесния му визьор блестяха свирепи очи. Нещото пръхтеше и грухтеше мощно като бик. Обвитите му в желязо крака думкаха по пода, докато то препускаше с грохот напред, а железните му ръкавици стискаха дръжката на огромна секира. Беше истински гигант сред шанка. Някаква нова твар, сглобена от плът и желязо в тъмнината на тези подземия.