Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Беше родена в Швейцария, в Базел, единствено дете. Майка й — италиано-швейцарка, а баща й — швед. Били хора на изкуството — баща й художник, а майка й — колоратурно сопрано. Спомените на Карла Сааранен за ранното й детство бяха най-щастливите в живота й. Младата творческа двойка била популярна, а домът им бил място за срещи на поети, музиканти, актьори и други артисти в космополитния град. Карла израснала, говорейки свободно четири езика, и прекарвала дълги часове в разучаване на любимите арии с майка си. В ателието на баща си тя гледала как той омагьосва празните платна с всички цветове и форми на своята страст.
После един ден Иша Сааранен не се върнал от своя изложба в Германия. Около полунощ местната полиция съобщила на Анна и Карла, че колата му изскочила от шосето по време на снежна буря. Бил мъртъв. Само за година нещастието съсипало хубостта на Анна Сааранен, убило прекрасния й глас и най-накрая задушило живота й. Тя взела свръхдоза приспивателно. Карла останала сама.
Вуйчо й живеел в Америка, в Сан Франциско. Сирачето било само на десет години, когато стояло с този непознат на гроба на майка си, а после заминало с него, за да расте в семейството му. Марио Пачели бил щедър и грамаден, същински мечок, отнасял се към Карла с обич, доброта и искрено уважение. Приел я в семейството си като равна на собствените му деца във всяко едно отношение. Често й казвал, че я обича и че се надява и тя да го обикне някога и му даде част от обичта към мъртвите й родители, която знаел, че пази заключена в себе си.
Но нямало време тази обич да покълне. Вуйчо й Марио загинал при злополука по време на скално катерене три години след пристигането й в Америка и грижите за нея поела вдовицата му Пинелъпи. Леля Пени завиждала на девойката за красотата и войнствения и, плашещ интелект — качества, които нейните три деца не притежавали. Колкото по-силно сияела Карла в сравнение с другите деца, толкова повече я мразела леля й. „Няма подлост, по-злобна и жестока, от възникналата по съвсем неоправдани причини.“ Леля Пени лишавала Карла от всичко, наказвала я своеволно, постоянно я биела и унижавала, само дето не я изхвърлила на улицата.
Принудена сама да изкарва пари за нуждите си, Карла работела всяка вечер след училище в местен ресторант, а в почивните дни — като детегледачка. Един от бащите, за които работела, една гореща лятна вечер се върнал по-рано, сам. Връщал се от купон и бил пиян. Тя го харесвала — бил хубавец и от време на време си мечтаела за него. Когато прекосил стаята и застанал до нея в онази знойна лятна нощ, вниманието му я поласкало, въпреки че лъхал на вино и гледал оцъклено. Той я докоснал по рамото и тя се усмихнала. Това била последната й усмивка за много дълго време.
Никой, освен Карла не го нарекъл изнасилване. Той казал, че Карла го подмамила, а леля й взела неговата страна. Петнайсетгодишното сираче от Швейцария напуснало дома на леля си и никога повече не я потърсило. Преместила се в Лос Анджелис, намерила си работа, деляла квартира с друго момиче и започнала да се оправя сама. Но след изнасилването загубила онази обич, която израства в доверие. Други чувства се запечатали в нея — приятелство, състрадание, сексуалност, но онази обич, която вярва и се доверява на постоянството на друго човешко сърце, романтичната любов, била изгубена.
Тя работела, пестяла и посещавала вечерно училище. Мечтата й била да успее да постъпи в университет — в който и да е университет, където и да било — и да учи английска и немска литература. Но младият й живот бил твърде съсипан и твърде много нейни любими хора били мъртви. Не могла да завърши никакъв образователен курс. Не можала да се задържи на никоя работа. Блуждаела и започнала сама да се учи — четяла всичко, което й вдъхвало сили и надежда.
— И после?
— И после — заговори тя бавно, — един ден се качих на самолет за Сингапур и се запознах с бизнесмен, индийски бизнесмен, и животът ми… просто… се промени завинаги.
Тя въздъхна шумно — не знаех дали от отчаяние, или просто от умора.
— Радвам се, че ми го каза.
— Какво съм ти казала?
Тя се мръщеше и тонът й беше остър.
— Че ми разказа… за живота си — отвърнах.