Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Само преди седмица празнувах с танци и пиене факта, че когато отворих малката си клиника, не дойде никой. Нито един мъж, жена или дете от всички онези хиляди, които се нуждаеха от моята помощ. Опашката за лечение, започнала със стотици преди девет месеца, най-сетне бе намаляла до нито един. И този ден аз танцувах и пих с Прабакер, сякаш бях излекувал целия бордей от болестите и неразположенията му. Сега, докато бързах по разкаляните пътеки към десетките болни, това празненство ми се струваше глупост и суета. Този срам бе примесен с вина. През двата дни, докато съседката ми Радха е лежала и умирала, аз се подмазвах на туристите в техните петзвездни хотели. Докато тя се е гърчела и мятала на влажния пръстен под, аз виках руум сървиса, за да поръчам още сладолед и палачинки.
Изтичах обратно в клиниката. Беше празна. Прабакер се грижеше за Парвати, Джони Пурата се беше заел да намира и изнася мъртвите. Джитендра, седнал на земята пред нашите колиби и скрил лице в шепи, потъваше в плаващите пясъци на своята скръб. Възложих му да направи няколко големи покупки за мен и да провери всички близки аптеки в района за разтвор. Гледах го как тътри крака по пътеката към улицата и се тревожех за него и за малкия му син Сатиш, също болен, когато в далечината видях жена, която вървеше към мен. Още преди да я позная, сърцето ми вече не се съмняваше, че е Карла.
Беше облечена със сал вар камиз — най-ласкателното облекло на света след сарито, в два нюанса на морскозеленото. Дългата туника беше в по-тъмен цвят, а панталоните отдолу, пристегнати в глезена — по-бледи. Носеше и дълъг жълт шал, преметнат по индийски към гърба. Черната й коса бе пригладена силно назад и вързана на тила. Прическата подчертаваше големите й зелени очи — зеленото на лагуните, в които плитката вода облива златния пясък, а също и черните й вежди и съвършената й уста. Устните й приличаха на меките хребети на пустинни дюни по залез, на гребените на вълни, които се срещат в пенливия си бяг към брега, на прибраните криле на ухажващи се птици. Движенията на тялото й, докато вървеше към мен по неравната пътека, приличаха на буреносен вятър, пробудил се сред горичка от млади върби.
— Какво правиш ти тук?
— Струвало си е да вземаш уроци в школата по чар, забелязвам — произнесе тя провлечено, съвсем по американски, вдигна вежда и изви устни в саркастична усмивка.
— Тук е опасно — намръщих се аз.
— Знам. Дидие срещнал един от тукашните ти приятели. Той ми каза.
— Е, и какво правиш тук?
— Дойдох да ти помагам.
— За какво да ми помагаш? — сопнах се, разгневен от тревогата си за нея.
— Да ти помагам… да вършиш онова, което вършиш тук. Да помагаш на другите. Ти не се ли занимаваш точно с това?
— Трябва да си отидеш. Не можеш да останеш. Твърде опасно е. Навсякъде мрат хора. Не знам колко по-зле ще стане.
— Няма да си тръгна — заяви тя спокойно, взряна решително в мен. Големите зелени очи сияеха непоколебимо. Никога не е била по-красива. — Ти не си ми безразличен и аз оставам с теб. Какво да правя?
— Но това е нелепо! — въздъхнах аз и прокарах безсилно пръсти през косата си. — Тъпо е, по дяволите!
— Слушай — отвърна тя и ме изненада с широка усмивка, — да не мислиш, че си единственият, който има нужда да спасява? А сега ми обясни спокойно какво да правя.
Наистина имах нужда от помощ, не само във физическия труд и грижите за хората, но и заради съмненията, страха и срама, които пулсираха в гърлото и в гърдите ми. Има ирония в храбростта и причините да я ценим толкова. Тя е в това, че ни е по-лесно да проявим храброст заради някой друг, отколкото само заради себе си. А и аз я обичах. Истината беше, че докато думите ми я гонеха, за да не пострада, сърцето ми, този фанатик, заговорничеше с очите ми да остане.