Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Казах му да излее водата от гърнето, да го измие идеално и да донесе прясна вода. Наредих на Чандрика да кипне вода и да я остави да ври десет минути, а после, като изстине, да я дава на Радха да пие. Джитендра и Джони дойдоха с мен до нас, за да взема глюкозни таблетки и микстура от парацетамол и кодеин. Надявах се с тях да намаля болките и да сваля температурата й. Джитендра тъкмо тръгваше с лекарството, когато нахлу Прабакер. Имаше мъка и в очите му, и в ръцете му, които ме стиснаха здраво.
— Лин! Лин! Парвати е болна! Много болна! Моля те, ела страшно бързо!
Момичето се гърчеше в агония — спазмите идваха от стомаха. Притиснала корема си, тя се сви на кълбо, а после изпъна ръце и крака, когато конвулсия изви гърба й. Температурата й беше много висока. Беше подгизнала от пот. В празната чайна така вонеше на диария и повръщано, че родителите и сестрата на момичето прикриваха с кърпи устата и носа си. Майка й и баща й, Кумар и Нандита Патак, се опитваха да се борят с болестта, но израженията им бяха еднакво безпомощни и отчаяни. Дотолкова бяха изгубили надежда, че страхът надви над благоприличието и ми позволиха да прегледам момичето по тънка долна риза, която откриваше раменете и почти цялата й гърда.
Ужас изпълваше очите на Сита, сестрата на Парвати. Беше се свила в ъгъла на колибата, а хубавото й лице бе разкривено от обзелия я ужас. Това не беше обикновена болест и тя го разбираше.
Джони Пурата заговори на момичето на хинди. Тонът му беше груб, почти брутален. Предупреди я, че животът на сестра й е в нейните ръце и я смъмри, че е страхливка. Постепенно гласът му я изкара от гората на черните й страхове. Най-сетне тя го погледна в очите, сякаш го виждаше за първи път. Потръпна, а после пропълзя по пода и обърса с мокра кърпа устата на сестра си. И с този боен призив на Джони Пурата и простичкия, загрижен жест на Сита започна битката.
Холера. Привечер вече имахме десет тежки случая и още дузина вероятни. На зазоряване имахме вече шейсет болни в напреднал стадий и още стотина със симптомите. По пладне първата жертва вече беше починала — Радха, съседката ми.
Чиновникът от общинската здравна служба беше уморен, проницателен, жалостив мъж в началото на четирийсетте на име Сандип Джайоти. Изпълнените му със състрадание очи бяха тъмнокафяви, почти същите на цвят като лъщящата му потна кожа. Косата му беше разрошена и той често я приглаждаше назад с дългите пръсти на дясната си ръка. На шията му висеше маска, която той поставяше на устата си, когато влизаше в колиба или се срещаше с жертва на болестта. След като огледа за пръв път бордея, той се спря до моята колиба заедно с мен, доктор Хамид, Касим Али Хюсеин и Прабакер.
— Ще вземем пробите за анализ. — Той кимна към асистента си, който подреждаше проби от кръв, слюнка и урина в метално куфарче. — Но съм убеден, че си прав, Хамид. Има още дванайсет огнища на холера от Кандивли дотук. Повечето — малки. Но в Тане положението е лошо — повече от сто нови случая всеки ден. Всички местни болници са препълнени. Но за сезона на мусоните това всъщност не е толкова тежко. Надяваме се да ограничим огнищата на зараза до петнайсет-двайсет.
Изчаках някой да заговори, но те просто закимаха сериозно.
— Трябва да вкараме тези хора в болница — казах най-сетне.
— Виж — той се огледа и вдъхна дълбоко. — Можем да поемем няколко критични случая. Ще го уредя. Но просто е невъзможно да поемем всички. Няма да те лъжа. В още десет махали с колиби е същото. Ходил съм във всичките и навсякъде е така. Трябва да се преборите тук, сами. Длъжни сте да се преборите.
— Ти да не си откачил, бе? — креснах и усетих как страхът се промъква в червата ми. — Тази сутрин вече загубихме съседката ми Радха. Тук живеят трийсет хиляди души! Смешно е да ни разправят, че трябва сами да се преборим! Вие сте здравната служба, за Бога!
Сандип Джайоти гледаше как помощникът му затваря и закопчава куфарчетата с пробите. Когато се обърна към мен, видях, че зачервените му очи гледат сърдито. Възмутеният тон, особено от страна на един чужденец, го обиждаше, и го беше срам, че службата му не може да направи нищо повече за тукашните хора. Ако за него не беше очевидно, че аз живея и работя в бордея и хората ме обичат и разчитат на мен, той би ме пратил по дяволите. Гледах как всички тези мисли преминават по умореното му красиво лице, а после видях как търпелива, примирена, почти нежна усмивка ги замени, когато той приглади рошавата си коса.