Шантарам

Под ризата беше облечен с черен потник, а черната шапка все така висеше на гърба му. На тезгяха на бармана, който приготвяше сока от захарна тръстика, имаше портативна уредба, която засвири нова песен от хитов индийски филм.

— Хей, обичам я тая песен, йаар — провикна се Викрам. — Усили го, баба! Аре, пълно каро!

Барманът послушно наду звука на макс, а Викрам започна да танцува, като подпяваше. С изненадваща елегантност и грация той се измъкна изпод наблъсканата с хора тента и затанцува под ръмящия дъжд. Само след минута вихрен танц той бе подмамил и другите младежи от тротоара и вече шестима, седмина, и накрая осем танцьори се смееха в дъжда, а всички ние ръкопляскахме, подвиквахме и крещяхме.

Викрам отново запристъпя към мен, сграбчи ме за китката с две ръце и ме задърпа да танцувам. Дърпах се и се опитах да го отблъсна, но доста ръце от улицата му помагаха и успяха да ме избутат сред танцьорите. Предадох се на Индия, както правех всеки ден тогава и както все още се предавам във всеки ден от моя живот, без значение къде по света се намирам. Затанцувах, следвайки стъпките на Викрам, а улицата ни аплодира.

След малко песента свърши и когато се обърнахме, видяхме под тентата Лети, която ни гледаше и нескрито се забавляваше. Викрам се втурна да я поздрави, отидох и аз при тях, отръсквайки се от дъжда.

— Не ми го казвай! Не искам да знам! — тя се усмихна и вдигна длан, за да накара Викрам да мълчи. — Какво правиш насаме у вас под душа, си е твоя работа. Здравей, Лин. Как си, сладур?

— Много добре, Лети. Достатъчно мокър ли съм за теб?

— Вашият танц за дъжд като че ли е свършил работа. Карла трябваше да дойде по това време тук, за да се срещне с мен и Викрам. Отиваме на джаз концерт в „Махим“. Но не може да мръдне от „Тадж“ заради наводнението, току-що се обади да ми каже. Целият Гейтуей е наводнен. Лимузините и такситата плават като хартиени лодки, а гостите не могат да излязат. Закъсали са в хотела, и нашата Карла е закъсала там, такива работи.

Огледах се бързо и забелязах, че Шанту, братовчедът на Прабакер, продължава да седи в своето такси, паркирано заедно с още няколко пред ресторанта, където го видях по-рано. Погледнах часовника — си. Беше три и половина. Знаех, че всички местни рибари се връщат по това време на брега с улова. Пак се обърнах към Викрам и Лети.

— Извинявайте, трябва да тръгвам! — Набутах ризата в ръцете на Викрам. — Благодаря за ризата, пич, но ще си я взема другия път. Пази ми я!

Бръкнах през прозореца на таксито на Шанту, включих брояча и скочих вътре. Лети и Викрам ни помахаха, когато профучахме край тях. Докато пътувахме към „коли“ селището, съседно на нашия бордей, обясних моя план на Шанту. Уморена усмивка се изписа на мургавото му прорязано от бръчки лице, той заклати глава в почуда, но пришпори очуканото такси по краткия, залят от дъжда път.