Шантарам

— И нещо му се случи — подсказах аз.

— Да — позасмя се тя. — Срещна Кристина, това му се случи. Тя работеше за Мадам Жу. Беше италианка, много тъмна и красива. Дори аз ги запознах — една вечер, когато тя дойде в „При Леополд“ с Ула. И двете работеха в Двореца.

— Ула е работила в Двореца?

— Ула беше едно от най-популярните момичета, работило някога при мадам Жу. После тя напусна Двореца. Маурицио имаше връзка в немското консулство. Искаше да смаже колелцата на някаква далавера, която въртеше с германеца, и разбрал, че онзи бил луд по Ула. С много убеждения от страна на консулския служител и със собствените си спестявания Маурицио успял да откупи свободата на Ула. Накарал я да върти онзи от консулството, докато му свърши… онова, дето искал да му свърши. И после го зарязал. Онзи се побъркал, така чух, и си пръснал мозъка. Маурицио вече бил успял да накара Ула да работи, за да си изплати дълга към него.

— Знаеш ли, започнал съм да развивам силна неприязън към Маурицио.

— Лайняна работа, така си е. Но поне тя се освободи от мадам Жу и Двореца.

— За това трябва да отдам дължимото на Маурицио — той доказа, че е възможно; преди това никоя не беше успяла да се измъкне — не и без да й залеят лицето с киселина. Когато Ула се измъкна от мадам Жу, и Кристина поиска да се измъкне. Мадам Жу беше принудена да пусне Ула, но за нищо на света не искаше да се раздели и с Кристина. Ахмед беше лудо влюбен в нея и отиде в Двореца късно една нощ, за да се разбере с мадам Жу. И аз трябваше да отида с него. Имах си вземане-даване с мадам Жу — водех бизнесмени по поръчка на шефа ми и те пилееха там много пари, знаеш го. Мислех, че тя ще ме изслуша. Но после ме извикаха по работа… работа… беше… важен контакт… не можех да откажа. Ахмед отиде сам в Двореца. Откриха тялото му и тялото на Кристина на другия ден, в една кола на няколко преки от Двореца. Ченгетата… казаха, че и двамата са взели отрова като Ромео и Жулиета.

— Мислиш, че тя, мадам Жу, го е направила, и обвиняваш себе си, така ли?

— Нещо такова.

— За това ли говореше тя онзи ден през металната решетка, когато измъкнахме Лиса Картър? Затова ли се разплака?

— Щом искаш да знаеш — каза тя тихо с глас, изгубил цялата си мелодичност и лишен от всякакви чувства, — тя ми разказваше какво им е сторила, преди да заповяда да ги убият. Разказваше ми как си е играла с тях, преди да умрат.

Стиснах челюсти и се заслушах в свистенето на въздуха през носа ми, докато и двамата не започнахме да дишаме в еднакъв ритъм.

— Ами ти? — попита тя най-сетне. Вече затваряше очи по-бавно и ги отваряше по-рядко. — Чухме моята история. Кога ще ми разкажеш твоята?

Оставих дъждовната тишина да затвори очите й последна. Тя заспа. Знаех, че не сме чули нейната история. Не цялата. Знаех, че малките цветни петънца, които беше изключила от разказа си, са не по-малко важни от широките мазки, с които го бе нарисувала. Казват, че дяволът се крие в подробностите, и познавах добре дяволите, които се спотайваха и дебнеха в подробностите от моята история. Но тя ми беше дала куп нови съкровища. През този уморен, изпълнен с шепот час бях научил за нея повече, отколкото за всичките досегашни месеци. Влюбените намират своя път чрез такива проникновения и споделяне — те са звездите, по които се ориентираме в океана на страстта. А най-ярки сред тези звезди са скърбите и страданията. Най-ценният дар, който можеш да поднесеш на любимия, е твоето страдание. Затова аз поех всяка тъга, която тя ми довери, и я сложих на небето.