Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Бяха стигнали вече пътната бариера при Майл Енд; като я преминаха, следващите три-четири мили пътуваха в пълно мълчание, прекъснато ненадейно от мистър Уелър старши.
— Чудноват им е животът на пазачите на ерите, сър — обърна се той към мистър Пикуик.
— На какво? — запита този джентълмен.
— На пазачите на ерите.
— За какви ери говорите? — запита мистър Питър Магнус.
— Старият иска да каже пазачите на бариери, господа — поясни мистър Самюъл Уелър.
— О, да, разбирам — рече мистър Пикуик. — Чудноват живот наистина. Много неудобен.
— Те всички са хора, дето им е минало нещо тежко през главата — рече мистър Уелър старши.
— А, тъй ли? — полюбопитствува мистър Пикуик.
— Да. И затуй се отдръпват от света и се затварят в ерите, а оттам си отмъщават на хората, като събират такси.
— Боже мой — рече мистър Пикуик, — не бях чувал за това.
— Факт, сър — рече мистър Уелър. — Ако бяха джентълмени, щяха да казват, че са саможиви, но нали не са джентълмени, стават пазачи на ерите.
С подобни приказки, тъй щастливо съчетаващи забава и поука, мистър Уелър разсейваше скуката на пътуването почти през целия ден. Теми за разговор не липсваха никога, защото дори когато многословието на мистър Уелър секваше, мистър Магнус щедро запълваше тези промеждутъци — или като изискваше да бъде запознат изцяло с животоописанието на своите спътници, или като на всяка спирка гръмогласно изявяваше своето безпокойство относно сигурността и доброто състояние на двете си пътни чанти, кожената кутия за шапки и увития в амбалажна хартия пакет.
На главната улица на Ипсуич, от лявата страна на пътя малко след като прекосите площада пред общината, се издига една странноприемница, известна под названието „Големият бял кон“; тя е още по-очебийна поради въздигнатата над главния вход каменна статуя на някакво буйно животно с развята грива и опашка, напомнящо бегло побеснял товарен кон. „Големият бял кон“ се слави в околността със своите огромни размери, както, до известна степен, някой получил премия бик или упомената във вестника на графството ряпа, или чудовищно дебела свиня. Никъде другаде няма под един покрив такива лабиринти от непостлани ходници, такова множество полуосветени, миришещи на мухъл стаи, такъв брой мънички бърлоги за ядене и спане — всички събрани между четири стени, както в „Големият бял кон“, Ипсуич.
Пред вратата на тази неестествено разраснала се странноприемница всяка вечер по едно и също време спираше Лондонският дилижанс; и от същия Лондонски дилижанс слязоха мистър Пикуик, Сам Уелър и мистър Питър Магнус тази именно вечер, за която се говори в настоящата глава на нашето повествование.
— Тук ли отсядате, сър? — запита мистър Питър Магнус, когато раираната чанта, червената чанта, пакетът и кожената кутия за шапки бидоха всичките положени пред входа. — Тук ли отсядате, сър?
— Да — отвърна мистър Пикуик.
— Боже мой! — възкликна мистър Магнус. — Не съм виждал нещо по-необикновено от тази поредица съвпадения. Та аз също отсядам тук. Надявам се, че ще вечеряме заедно?
— С удоволствие — отвърна мистър Пикуик. — Но не съм сигурен дали моите приятели не са вече тук. Имате ли при вас джентълмен на име Тъпман, келнер?
Едър мъжага — с употребявана поне две седмици салфетка под мишница и със също толкова дълго употребявани чорапи — неохотно изостави заниманието си да съзерцава улицата, когато мистър Пикуик му зададе въпроса, и щателно оглеждайки външния вид на този джентълмен, от върха на шапката до най-долното копче на гетрите му, отвърна натъртено:
— Не.
— А джентълмен на име Снодграс? — осведоми се мистър Пикуик.
— Не!
— А Уинкл?
— Не.
— Приятелите ми не са пристигнали, сър — рече мистър Пикуик. — Следователно ще вечеряме само двамата. Заведете ни в отделна стая, келнер.
При предявяването на това искане едрият мъж благоволи да заповяда на едно момче да внесе багажа на господата, а сам той тръгна пред тях по дълъг тъмен коридор и ги въведе в голямо, зле обзаведено помещение с мръсна камина, гдето невзрачен огън правеше отчаяни, но безуспешни усилия да разведри потискащата атмосфера на това място. След като изтече един час, на пътниците поднесоха риба и бифтек, а когато свършиха с вечерята, мистър Пикуик и мистър Питър Магнус придърпаха столовете си към огъня и след като поръчаха бутилка портвайн, най-лошия възможен на възможно най-висока цена (за благото на заведението), те пиха грог за свое собствено благо.