Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Понякога в празнични дни привечер той преминава по улиците с още по-неуверена стъпка, а старите му очи просветват с влажен и мочурлив блясък. Този дребен старик тогава е пиян. Малко му трябва, за да се напие; половин бутилка бира му стига да разклати и без туй треперещите му нозе. Някой жалостив познат — най-често съвсем случаен познат — е посгрял немощта му с халба бира, а в резултат на това ще измине по-дълго време от друг път, преди да го срещнем отново. Защото дребният старик се прибира в приюта за бедняци; дори когато се държи благоприлично, те не го пускат често да излиза (макар че според мен би трябвало, като се знае, че дните му за разходка под слънцето са вече преброени); а когато пък се е провинил, заключват го по-строго от друг път между четири стени заедно с още петдесет и деветима старци, всеки от които мирише на всички останали.

Бащата на мисис Плорниш — един беден, дребничък, писклив и креслив като каталясало птиче стар господин, който на времето си се бе проявявал в така наречения музикален бранш и се бе сблъскал с големи несполуки и който почти никога не бе съумял да си пробие път в живота, нито пък да го налучка, а още по-малко — да стори каквото и да е с него, освен да се примири с мисълта, че животът е непроходим — се бе оттеглил по свое собствено желание в бедняшкия приют, определен по закон да бъде добрият самарянин на неговия район (без дори обичайните два пенса за джебни пари, което бе глупава държавна икономия), по времето на ония събития, които бяха завели мистър Плорниш в затвора Маршалси. До преди затрудненията на неговия зет да се стоварят и на неговата глава, старият Ненди (в приюта всички го наричаха така, но за кървящите сърца той си оставаше старият мистър Ненди) се бе разполагал в едното ъгълче край Плорнишовото огнище и бе получавал и хляба, и виното си от Плорнишовата трапеза. Той все още вярваше, че ще заеме предишното си място, щом Съдбата се усмихне на неговия зет; а междувременно, докато лицето й бе навъсено, живееше си като един от ония дребнички старци сред другите старци, обвити от общата миризма.

Но нито бедността му, нито палтото му, което никога не е било на мода, нито бедняшкият приют, в който живееше сега, бяха в състояние да угасят обожанието на неговата дъщеря. Мисис Плорниш така се гордееше с дарбите на своя баща, както вероятно би се гордяла, ако го бяха избрали за лорд-канцлер. Тя тъй дълбоко се възхищаваше от изисканите му маниери, както би му се възхищавала, ако беше самият велик шамбелан25. Бедният дребен старик знаеше няколко стари, блудкави песнички, отдавна излезли от употреба, песнички за Хлое, Филис и Стрефон, които били ранени от сина на Венера; но за мисис Плорниш дори и в операта не можеше да се чуе музика като тия съкровени трели и цвъртежи, посредством които той изливаше тези песенчици подобно на изтъркана, малка и счупена латерна, въртяна от ръката на дете. В „свободните“ му дни, онези слънчеви петънца в пустата мрачна алея от проскубани и повехнали старци, за мисис Плорниш бе и радост, и мъка да го нахрани вкусно с месце и след като го накара да си пийне и бира, да му рече: „Хайде сега, изпей ни една песничка, татко.“ И той им изпяваше за Хлое, а в случаи, когато настроението му беше особено повишено, тогава и за Филис — Стрефон не беше изпълнявал отдавна, по-точно откакто се бе оттеглил в приюта, — а след това мисис Плорниш заявяваше, че според нея нямало по-добър певец от нейния татко, и изтриваше очи.