Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Нима? — тайнствено възкликна капитанът. — Защо мислиш така, момче?
— Ами защо — отвърна Роб, озъртайки се. — Защото не виждам приборите му за бръснене. Нито пък четките му, капитане, ни ризите или пък обувките.
При споменаването на всяка една от горните вещи капитан Кътъл обърна специално внимание на съответната подробност в тоалета на Точиларя, за да не би да се окаже, че той отскоро си служи с изброените принадлежности или пък че в момента ги е сложил на себе си. Роб обаче нямаше основания да се бръсне, беше безспорно несресан и не можеше да има никакво съмнение, че отдавна носи дрехите си.
— Какво смяташ ти — запита капитанът, — без да се заплиташ… кога точно според теб се е измъкнал? А?
— Ами аз мисля, капитане — отвърна Роб, — че сигурно е тръгнал малко след като съм захъркал.
— Колко часът е било? — осведоми се капитанът, обзет от желание да установи съвсем точно времето.
— Как мога да кажа, капитане? — отвърна Роб. — Знам само, че отначало заспивам дълбоко, а преди разсъмване сънят ми е лек и даже и на пръсти да е минал мистър Джилс през магазина, напълно съм сигурен, че във всички случаи щях да усетя хлопването на вратата.
След като обсъди трезво тези показания, капитан Кътъл бе склонен да смята, че майсторът на корабни уреди, изглежда, е изчезнал по собствено желание, като в достигането си до това логическо умозаключение капитанът бе подпомогнат от адресираното до самия него писмо, което, несъмнено написано от ръката на стария човек, сякаш съвсем естествено потвърждаваше догадката, че чичо Сол по своя воля е решил да тръгне и е тръгнал. Следващите въпроси, които капитанът трябваше да обсъди, бяха „къде“ и „защо“ и тъй като не виждаше никакъв начин за решаване на първата загадка, той насочи мислите си към втората.
Като си припомни странното поведение на стария човек, както и начина, по който се бе сбогувал с него — необикновената сърдечност бе предизвикала тогава недоумение у капитана, а сега тя бе напълно понятна, — у Кътъл се засили ужасното подозрение, че сломен от грижите и тревогите по Уолтър, чичо Сол е решил да се самоубие. Тъй като старият човек се бе уморил да носи бремето на житейските несгоди, както неведнъж сам бе изтъквал, и безспорно бе загубил равновесие поради неизвестността и неосъществените си надежди, предположението на капитана съвсем не изглеждаше напълно неоснователно, а напротив — съвсем вероятно.
Старият човек нямаше дългове, нито пък го грозеше опасността да бъде лишен от свобода или имуществото му да бъде иззето — какво друго тогава освен състояние на лудост би могло да го накара внезапно да напусне тайно дома си сам? А що се отнася до вземането на някои вещи със себе си, ако действително ги бе взел — а те дори и в това не бяха сигурни, — навярно го е сторил, размишляваше капитанът, за да предотврати евентуални разследвания, да отклони вниманието от вероятната му участ или пък за да успокои човека, който в момента обмисляше всички тези възможности. Така изглеждаха, изложени в ясна и сбита форма, окончателните изводи и същността на разсъжденията, в които бе потънал капитан Кътъл — те му отнеха много време, докато стигнат до този обобщен вид, и също като някои публични разсъждения бяха отначало твърде несвързани и объркани.
В крайна степен унил и потиснат, капитан Кътъл счете, че е справедливо да освободи Роб от ареста, който му бе наложил, и да го пусне на свобода, като възнамеряваше все така да упражнява над него почетен надзор. След като нае от оценителя Брогли човек, който да стои в магазина по време на тяхното отсъствие, капитанът взе със себе си Роб и се отправи на тъжна обиколка, за да дири тленните останки на Соломон Джилс.
Не остана нито един полицейски участък, морга или дом за бедни в столичния град, които да не бяха посетени от твърдо колосаната му шапка. Покрай кейовете, сред корабните стоки на брега, нагоре срещу течението на реката, надолу по течението й, тук, там, навсякъде тя проблясваше сред най-голямото човешко гъмжило, подобно шлем на герой в епична битка. В продължение на цяла седмица капитанът четеше във вестниците и обявите всички съобщения за намерени и изчезнали хора и независимо по кое време на деня се отправяше да види нещастни малки юнги, преметнали се през борда, или високи чернобради чужденци, погълнали отрова, „за да се увери — повтаряше си капитанът, — че не е той“. Нямаше никакво съмнение, че не е той и че това доставя на добрия капитан безкрайно удоволствие.
Най-накрая капитанът се отказа от търсенето си, като разбра, че е безнадеждно, и се зае да обмисля следващата си стъпка. Той отново прочете няколко пъти писмото на бедния си приятел и счете, че главното му задължение е поддържането на „дома в старото магазинче заради Уолтър“. Затова капитанът взе решение самият той да се пресели в къщата на Соломон Джилс, да се залови със занаята на майстора на корабни уреди и да види какво ще излезе от цялата работа.