Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Глава XXV
Необикновена вест за чичо Сол
Капитан Кътъл, след като бе видял предната вечер Сол Джилс през витрината на магазина да пише вътре в гостната, а мичманът да стои на тезгяха, под който Роб Точиларя си правеше постелята, не стана много рано сутринта, макар и да не бе ленивец, и чак когато удари шест часът, Кътъл се привдигна на лакти и огледа малката си спалня. Тежко задължение би било за очите на капитана, ако винаги при събуждане той ги ококорваше така широко, както тази сутрин и сурова би била тяхната награда за бдителността им, ако винаги ги разтъркваше с подобно ожесточение. Случаят обаче беше извънреден, тъй като с положителност никога преди Роб Точиларя не се бе озовавал на вратата на спалнята на капитана, а сега се бе озовал именно там, задъхан и вторачен в капитана, разгорещен и раздърпан на вид, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, което се бе отразило както на изражението му, така и на цвета на лицето му.
— Е-хей! — изрева капитанът. — Какво се е случило?
Преди Роб да е успял да изрече и една дума в отговор, капитан Кътъл мигом скочи от постелята и запуши устата му с ръка.
— Спокойно, момче — рече капитанът, — не ми казвай засега ни дума.
След като изрече тази забрана, капитанът погледна ужасено посетителя си, хвана го за раменете и леко го бутна в съседната стая, а после изчезна и след миг се завърна, облечен в синия си костюм. Вдигнал ръка в знак, че забраната не е отменена, капитан Кътъл се приближи до бюфета и наля една чашка за себе си, а другата подаде на вестоносеца. После капитанът застана в ъгъла, гърбом към стената, сякаш за да предотврати възможността да бъде повален по гръб от вестта, която му предстоеше да чуе. Пребледнял необичайно много, без да отмества погледа си от вестоносеца, той гаврътна чашката и разреши на момчето „да се придвижва напред“.
— Значи ли това, че мога вече да ви кажа, капитане? — запита Роб, на когото предпазните мерки бяха произвели дълбоко впечатление.
— Да! — потвърди капитанът.
— Ами, сър — каза Роб, — нямам какво толкова да ви разправям. Вижте тук!
Роб показа връзка ключове. Капитанът ги изгледа, без да мърда от ъгъла, а след това изгледа вестоносеца.
— Вижте тук! — повтори Роб.
Момчето показа запечатан пакет, в който капитан Кътъл се взря така, както се бе взрял в ключовете.
— Когато се събудих тази сутрин, капитане — заразправя Роб, — беше около пет и четвърт, намерих тези неща върху възглавницата си. Вратата на магазина беше отключена, резето вдигнато, а мистър Джилс го нямаше.
— Нямаше ли го? — изрева капитанът.
— Изчезнал бе, сър — отвърна Роб.
Капитанът избоботи толкова страшно и така стремително излезе от ъгъла си, че Роб отстъпи назад и се свря в друг ъгъл, протегнал пред себе си ключовете и пакета, сякаш да се предпази от нападение.
— „За капитан Кътъл“, сър! — извика Роб. — Така пише и на ключовете, и на пакета. Честна дума, кълна ви се, капитан Кътъл, не зная нищо повече по този въпрос. Да пукна, ако знам. Ето ти пак затруднение тъкмо когато си се измъкнал от затруднение — заплака злочестият Точилар, като бършеше лице о ръкава си. — Господарят ти офейкал от дома си, а ти си виновен за тази работа!
Тези жалби бяха предизвикани от острия, по-скоро пронизващ поглед на капитан Кътъл, в който се четяха смътно подозрение, заплаха и обвинение. Капитанът пое подадения му пакет, отвори го и прочете следното:
„Скъпи мой Нед Кътъл. Тук прилагам последната си воля…“ С недоверчив поглед капитанът обърна листа. „… и завещанието си…“
— Къде е завещанието? — запита капитанът, моментално отправяйки обвинение към нещастния Точилар. — Какво си направил с него, момче?
— Очите ми не са го виждали — захленчи Роб. — Недейте да подозирате едно невинно момче, капитане. Не съм го и докосвал това завещание.
Капитан Кътъл поклати глава, с което искаше да покаже, че отговорността трябва да падне върху някого, а после продължи с тържествен глас:
— „… които ти не трябва да отваряш в продължение на една година или докато не получиш категорично известие относно моя скъп Уолтър, който е скъп и на теб, Нед, в това не се съмнявам. — Капитанът спря да чете и развълнувано поклати глава, а след това, за да укрепи достойнството си в този тежък момент, изгледа Точиларя с извънредна суровост. — Ако никога повече не чуеш нищо за мен или пък не ме видиш, Нед, спомняй си за един стар приятел така, както той ще си спомня за теб до последния си миг… с обич и поне докато изтече споменатият от мен срок, поддържай дома в старото магазинче заради Уолтър. Дългове нямам. Заемът от фирмата на Домби е изплатен и ти изпращам всички ключове заедно с този пакет. Запази всичко в тайна и не прави опити да ме издирваш. Безполезно е. Това е всичко, скъпи Нед, което може да ти каже твоят верен приятел Соломон Джилс.“