Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— И тя ли се нуждае от работа? — осведоми се Флорънс.
Мъжът поклати глава.
— Не, мис — отговори той. — Аз работя и за двамата.
— Значи, вие сте само двама? — каза Флорънс.
— Само двама — рече мъжът. — Майка й почина преди десет години. Марта — той отново повдигна глава и подсвирна на момичето, — няма ли да си поговориш с тази хубава млада госпожица?
Момичето нервно сви приведените си рамене и обърна глава встрани. Грозно, уродливо, сприхаво, болнаво, парцаливо, мръсно… но обградено с любов. О, да! Флорънс бе забелязала отправения към момичето поглед на бащата и бе почувствувала колко различен е този поглед от нечий друг.
— Боя се, че тази сутрин на моето бедно момиче не му е много добре — обади се мъжът, като прекъсна работата си и се загледа в грозната си рожба със съчувствие, което изглеждаше още по-трогателно поради своята грубоватост.
— Да не е болна — обади се Флорънс.
Човекът дълбоко въздъхна.
— Струва ми се, че в продължение на вече пет години — отвърна той, все така загледан в дъщеря си — Марта не е била здрава и пет дни наред.
— Не, в продължение на много повече от пет години, Джон — обади се съседът, дошъл да му помогне при запушването на лодката.
— Така ли мислиш? Че са много повече от пет години? — възкликна бащата, като тикна назад смачканата си шапка и потърка с ръка челото си. — Възможно е. Сякаш бе много, много отдавна.
— А с течение на времето — продължи съседът — ти още повече я глезиш и й угаждаш, Джон, докато тя се превърне в тежест за самата себе си и всички останали наоколо.
— Но не и за мен — заяви бащата и отново се захвана за работа. — Не и за мен.
Флорънс усети — кой би могъл да го усети по-добре от нея — колко искрен беше отговорът му. Тя пристъпи по-близо до бащата, обхваната от желанието да докосне мазолестата му ръка и да му благодари за обичта към жалкото същество, на което той гледаше със съвсем други очи, отколкото останалите хора.
— Кой друг освен мен би могъл да угажда — ако това наистина е угаждане — на бедното ми момиче? — запита бащата.
— Да, да! — високо отвърна съседът. — Така е, Джон! Ами ти? Ти лишаваш себе си, за да даваш на нея. Заради нея ти си се превърнал в пълен роб. Водиш жалко съществуване, за да се грижиш за нея. А тя напълно нехае за това! Сигурно не смяташ, че тя осъзнава усилията ти?
Бащата отново вдигна глава и й подсвирна. В отговор Марта отново нервно сви приведените си рамене и той бе доволен и щастлив.
— Само заради това, мис — каза съседът с усмивка, в която се криеше много по-голямо съчувствие, отколкото изразяваха думите му, — само за да получи това, той не се отделя от нея.
— Защото ще настане ден и този ден отдавна е почнал да наближава — промълви бащата и ниско се сведе над работата си, — когато даже за да видя как потрепва пръстчето на клетото ми дете или му се развява косата, аз ще трябва да възкресявам мъртвите.
Флорънс безмълвно сложи малко пари върху лодката близо до ръката му и отмина.
Сега Флорънс започна да си мисли дали ако се разболее, ако залинее като бедния си брат, баща й ще разбере, че тя го е обичала, дали тогава ще му стане скъпа, дали ще се приближи до постелята й, когато е отпаднала и очите й са замъглени, дали ще я вземе в обятията си и ще зачеркне миналото? Би ли могъл при промененото й състояние да й прости, че не е успяла да разкрие детското си сърчице пред него, и възможно ли е опрощението му да е такова, че тя да може без всякакво смущение да му разправи с какви чувства е излязла от стаята му през онази нощ, какво възнамерявала да му каже, ако й беше достигнал куражът, и какви усилия е положила след това да намери пътя, неоткрит от нея в детството?
Да, тя си мислеше, че ако е на смъртния си одър, той би се умилостивил. Мислеше си, че ако лежеше, спокойна и примирена с участта си, в постелята, около която кръжаха спомените за скъпото им момче, той би се трогнал и би й рекъл: „Скъпа Флорънс, не умирай заради мен и ние ще живеем и ще се обичаме, както бихме могли да се обичаме, и ще бъдем щастливи през всичките тези години!“ Тя си мислеше, че ако чуе подобни думи от него и го прегърне, би му отвърнала усмихнато: „Твърде късно е, но едно нещо зная — това би било за мен най-голямото щастие, скъпи татко!“, а после ще го напусне с благословия на уста.
Под влияние на тези размишления златистата вода върху стената, запечатала се в паметта й, започна да й прилича на поток, устремил се към покоя, както и към владенията, където нейните рано отишли си близки я очакваха, хванати за ръце. И често, когато гледаше тъмната река, плискаща се в нозете й, тя си спомняше не с чувство на ужас, а с благоговейна почуда за онази река, която според думите на брат й го отнасяла.