Скритият оазис

— О, боже, Захир! — задави се тя.

Той стисна слабо ръката й, вдигна очи и погледна брат си, заговори му на арабски; гласът му едва се чуваше, мехурчета гъста кръв потекоха от ноздрите му. Въпреки че не можеше да разбере какво казва, Фрея на няколко пъти долови думата „Мохсен“ — името на сина му — и инстинктивно разбра, че той дава последни нареждания и поверява семейството си на грижите на Саид.

— О, боже, Захир — повтаряше тя безпомощно, държеше ръката му и я галеше. Сълзи се стичаха по лицето й — сълзи на безсилие, скръб и вина за всички съмнения, които бе таила за него, за всички лоши неща, които бе мислила и говорила, а той бе добър човек, честен човек. Човек, дал живота си, за да спаси нейния. Тя беше несправедлива към него, както и към сестра си. И точно както не бе успяла да помогне на Алекс, беше се провалила и със Захир, така че всичко, което можеше да направи, беше да гали ръката му, да плаче и да се мрази за бедите, причинени на онези, които най-много й бяха помагали.

„Защо винаги се провалям така? — мислеше си. — И защо винаги най-добрите хора плащат за грешките ми?“

Захир сякаш разбираше какво става в ума й, защото се обърна към нея.

— Всичко е наред, госпожице Фрея. — Гласът му звучеше на пресекулки и беше хриплив. — Ти си ми добър приятел.

— Съжалявам, Захир — изплака тя. — Ще те измъкнем. Обещавам ти, ще те измъкнем.

И отново започна да дърпа скалата. Не защото мислеше, че има шанс да я помръдне, а защото беше непоносимо да не прави нищо, просто да гледа как животът му бавно изтича от него пред очите й. Захир отново поклати глава, избута ръката й и промърмори нещо. Гласът му бе слаб, а шумът наоколо твърде силен, за да долови какво й казва, така че тя се наведе и доближи ухото си на косъм от кървавите му устни.

— Тя щастлива.

— Какво?

Ръката му се стегна около нейната.

— Тя щастлива — повтори той, гласът му се напрегна, сякаш търсеше неизползвани запаси от сила, за да бъде чут и разбран.

— Тя много щастлива.

— Кой, Захир? Кой е щастлив?

— Доктор Алекс — изстена той. — Доктор Алекс много щастлива.

„Той бълнува — помисли си тя, — плава в някакъв въображаем мрачен свят между живота и смъртта.“ Захир стисна ръката й по-силно, сякаш да й покаже, че не е така, че знае какво говори. За миг оазисът около тях стана тих и неподвижен, въпреки че тя не знаеше дали е така, или сетивата й са така съсредоточени върху Захир, че всичко друго остава далеч от съзнанието й.

— Не разбирам — призна тя. — Какво искаш да кажеш?

— В Дакла — изхриптя той, задържа погледа й и се опита да й обясни. — Ти питаше дали доктор Алекс щастлива. Когато дойде. Питаше дали тя щастлива?

Умът на Фрея се върна назад през цялата бъркотия от последните събития до онази първа сутрин в Дакла, преди да започне всичко това. Захир я бе поканил в дома си на чай, тя влезе в погрешната стая и намери снимката на Алекс на стената.