Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— Беше ли щастлива? — попита го сега. — До края. Беше ли щастлива сестра ми?
— Много щастлива — прошепна Захир, едва успяваше да говори. — Водехме я тук. В оазиса. Когато беше болна. С въже. Спускахме я долу, да види с очите си. Въпреки агонията, която навярно изпитваше, той се усмихна. — Тя много щастлива. Тя най-щастливият човек на света.
Умът на Фрея отново се върна назад, нещо я привлече — неясен спомен, някаква връзка, която трябваше да направи. Мислите забръмчаха в главата й и се разбъркаха, когато гласът на Алекс внезапно отекна в главата й така ясно и силно, като че ли сестра й стоеше до нея. Думите, написани до Фрея в последното писмо, което бе изпратила малко преди смъртта си:
„Спомняш ли си историята, която ни разказваше татко? Че луната всъщност била врата и че ако се изкачиш там и я отвориш, можеш да минеш през небето и да навлезеш в друг свят. Помниш ли как си мечтаехме за този таен свят — прекрасно вълшебно място, изпълнено с цветя и водопади, с говорещи птици? Не знам как да ти обясня, Фрея, но съвсем наскоро аз погледнах през тази врата и зърнах нещичко от другата страна; то е толкова вълшебно, колкото си го представяхме. По-вълшебно! Когато видиш този таен свят, не можеш да изпитваш друго, освен надежда. Някъде, сестричке, винаги има врата, а зад нея царува светлината, колкото и мрачен да ти се струва светът сега.“
И Фрея осъзна, че точно това е имала предвид Алекс — не някакъв абстрактен спомен от детството или споделена фантазия, а нещо истинско, нещо осезаемо: посещението си в оазиса със Захир. Последното й голямо пътуване. И докато болката от убийството на сестра й си оставаше все така силна, сега имаше и нещо друго — проблясък светлина. Защото Фрея знаеше колко щастлива е била Алекс да види това място, колко развълнувана е била, колко удовлетворена я е направило то в последните й дни. Както Алекс й бе споделила: „Когато видиш този таен свят, не можеш да чувстваш друго, освен надежда.“
— Благодаря, Захир, — плачеше тя, стискаше ръката и галеше челото му, дори не забеляза, че оглушителният рев на движещите се скали започва отново. — Благодаря ти, че си й помогнал. Благодаря ти за всичко.
Спря за миг, после продължи:
— Ти си един велик бедуин, като предшественика си Мохамед Валд Юсуф Ибрахим Сабри ал-Рашайда.
Изобщо нямаше представа как си спомни името, но усмивката му, едва различима под кървавата маска в долната част на лицето, се разшири. Той стисна пак ръката й; силата му намаляваше, очите му се замъгляваха. С последно усилие на волята измъкна ръка и започна да рови в наметалото си — бавно издърпваше плата изпод скалата, където беше джобът му. Порови вътре, извади нещо и го пъхна в ръката й.
Беше зелен метален компас, изподраскан и очукан, с подвижен капак и месингова стрелка. Фрея веднага разбра, че е на сестра й, онзи, който си носеше на дългите разходки из Маркам Каунти, принадлежал някога на моряк от битката при Иво Джима.
— Доктор Алекс ми го даде — прошепна Захир. — Преди да умре. Сега е твой.
Фрея гледаше компаса, забравила за ужаса около тях. Отвори капака и видя инициали, изстъргани в долната част на метала: АХ. Александра Ханън. Усмихна се и отново погледна Захир, отвори уста пак да му благодари, но за секундите, през които вниманието й се бе отклонило, главата му се беше отпуснала на една страна и дишането му бе спряло.
— Отиде си — каза Саид, протегна ръка, погали лицето на брат си и затвори очите му.
— О, Захир! — заплака Фрея.
За миг останаха коленичили, земята под тях трепереше, стените на долината се приближаваха една към друга, а нещо, което изглеждаше като проблясъци на червена мълния, изригваше от върха на храмовата платформа. После Саид се надигна и посочи скалата.
— Не можем просто да го оставим така! — възропта Фрея.
— Той е в безопасност. Щастлив е. Това е добро място за бедуин.
Все пак тя остана на място, което принуди Саид да се наведе, да хване ръката й и да я изправи на крака.
— Брат ми дойде тук да ви помогне. Той не иска да умреш. Моля те, тръгвай. Заради него.
Фрея не можеше да възрази. Погледна мъртвия Захир за последно, обърна се и забърза към стълбата. Саид вече бе там и се закатери пред нея.
— Аз съм пръв — извика й. — Да няма нещо счупено.
— Ами Флин? — извика тя.
Той се извъртя и посочи към задната част на храма. Англичанинът тичаше към тях и лудо размахваше ръце, викаше им да се катерят.