Скритият оазис

Щом Флин изчезна по стълбите към храма, Захир даде знак на Фрея и брат си да го последват и ги поведе покрай скалната площадка и след това през дърветата към горния край на оазиса — отвесна двестаметрова скала, която свързваше двете страни на долината като основа на триъгълник. Когато Фрея я бе видяла сутринта — боже, изглеждаше й, че цял човешки живот е минал оттогава, дори няколко живота, — стената беше широка четиристотин, дори петстотин метра. Сега разстоянието беше скъсено наполовина и продължаваше да намалява.

— Колко време имаме според теб? — извика тя.

Без да спира да тича, Захир вдигна ръка и разпери пръстите си четири пъти.

— Но това не е възможно! Как ще стигнем горе за двайсет минути? Аз съм професионален катерач и не мога да го направя за по-малко от два часа!

Дърветата постепенно оредяха и изчезнаха и тримата вече тичаха по гола земя. Стените на долината отляво и отдясно сега се виждаха ясно, растящите облаци прах се кълбяха около тях, докато те безпощадно смазваха всичко по пътя си. Отпред, заслоняваща слънцето и потапяща долината в дълбока сянка, се издигаше скалата, която трябваше да изкачат. Извисяващ се гладък камък — единственото, което го отличаваше, освен видимите тук-там ръбове, пукнатини и издатини, беше криволичеща цепнатина, стигаща чак до средата му. От началото Фрея я взе просто за жила с по-различен цвят, която минава през варовика, или за тънка издатина, но когато се приближиха, тя видя, че е нещо различно — не природно образувание, а огромна стълба. Или по-скоро много стълби. Бяха дървени и нестабилни, стъпалата им бяха вързани с въжета, те лазеха по скалната стена от основата до върха като шествие на гигантски стоножки, които избират зигзагообразен маршрут от корниз до корниз, от една пукнатина до друга, от издатина до издатина — използваха всички възможни природни опори, за да се изкачват нагоре, все едно свързваха земята с небето.