Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
За миг Гиргис остана коленичил, безумно загледан в отвора с размер на анус, през който колегите му току-що бяха всмукани, трепереше и хленчеше. После взе с подскачаща ръка една паднала на пода криптонова лампа, изправи се на нестабилните си крака и се обърна. „Забрави за това — помисли си. — Забрави Салах и Касри. Успокой се, върви, излез от тази изоставена от бога дяволска дупка.“ Но тунелът се беше стеснил и напред и навярно беше направил с близнаците това, което току-що бе направил с Касри и Салах. Гиргис беше сам, хванат в капан, погребан в част от тунела, не по-голяма от микробус.
— Ей! — извика той немощно. — Има ли някой? Някой чува ли ме?
Гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше в тясната дупка, да не говорим да премине през стотиците метри твърда скала. Гиргис обаче не спираше да вика, а лампата в ръката му — единствената лампа — започна да отслабва, батерията й се изтощаваше. Сенките ставаха все по-плътни и по-застрашителни, събираха се около отслабващото сияние на криптоновата крушка като глутница вълци около лагерен огън.
— Моля ви! — скимтеше той. — Моля, помогнете ми. Ще платя. Аз съм богат. Много богат. Помогнете ми!
Започна да плаче, после да пищи, все едно виеше хиена, напразно удряше камъка с ръце, призоваваше бог, който и да е бог — християнски, мюсюлмански, древноегипетски, — да дойде на помощ, да го спаси в този час на нужда. Но всичко остана както си беше, тишината все така оглушителна, скалната клетка все така тясна. Накрая, изтощен, той се смъкна на пода и опря гръб на стената. Главата на огромна нарисувана змия беше надвесена над него, челюстите й зееха.
— Махай се — измърмори той и задраска с нокти врата и китките, после глезените си; чувството, че го лазят хлебарки, беше по-силно и по-непоносимо от всякога. — Махайте се от мен! Отвратителни! Гадни! Мръсни!
Дереше се все по-яростно, забиваше нокти и се удряше, усещането за пълзящи насекоми беше толкова гнусно и правдоподобно, че изцеден и отчаян, той не можеше да понесе да седи неподвижно и отново се изправи. И видя на стената, където се бе облягал допреди малко, нещо лъскаво. И парченца камък и пясък, които се движеха! Наведе се, за да види какво става, ужасен, че тунелът започва да пропада.
Но онова, което видя, беше по-лошо. По-лошо от всичко на света, най-ужасният му кошмар, който се сбъдваше. Хлебарки, десетки и десетки хлебарки, стотици, хиляди, се изливаха от устата на змията на стената като поток мръсна кафява вода. Гиргис се погледна — лазеха по сакото, по ръцете, краката и обувките му. Изрева и отскочи, неистово се опитваше да изтръска насекомите, краката му ги тъпчеха с хрущене. Блъсна се в отсрещната стена, изпусна лампата и тя засвети по-ярко и освети цялата кухина. Имаше и други змийски усти — вдясно, вляво, горе, отпред, — и от всички се изливаха орди хлебарки. Прииждаха от всички страни, лазеха по цялото му тяло, загръщаха го в лъскав плащ от крилца, крака и пипала. Светлината остана само няколко секунди — достатъчни обаче, та Гиргис да осъзнае пълния ужас от случващото се. После лампата избледня и угасна и остана само тъмнината, щракането и пълзенето на милиони малки крака и безумните писъци на Романи Гиргис.
70.
Флин изкачи стъпалата и спря на площадката. От тук, отвисоко, можеше да добие представа за онова, което се случваше в оазиса.
Девственият рай отпреди няколко часа вече едва се познаваше; скалите продължаваха неудържимо да се сближават и да унищожават всичко по пътя си: палмови горички и поляни с цветя, овощни градини и езера, пътища и статуи бавно изчезваха като отломки под промишлена прахосмукачка. В долния край на долината скалите вече сякаш се бяха затворили, въпреки че не можеше да се види ясно заради кълбящия се прах. По-нагоре между тях все още имаше пространство, зеленината се простираше по-нашироко и стигаше до горната част на каньона, но и тя щеше да бъде погълната — скалите се приближаваха безмилостно една към друга и унищожаваха всичко по пътя си. Флин пресметна, че след петнайсет минути ще стигнат до скалната площадка и ще разрушат храмовите сгради. А след още десет ще се затворят напълно и оазисът ще изчезне. Нямаше достатъчно време. Дори почти достатъчно време нямаше. Обърна се и се затича.