Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
— След мен — каза Саид. — Окей?
— Окей — отвърна Фрея.
Египтянинът кимна, обърна се и се заизкачва, движеше се с котешка бързина и пъргавина, сякаш краката и ръцете му не докосваха стъпалата. Фрея го последва.
През целия път от храмовата платформа Флин им крещеше, викаше им да побързат, не можеше да разбере защо са коленичили там. Но когато приближи основата на скалата и видя тялото на Захир, затиснато под скалата, му стана ясно. Забави ход и спря, поклати глава; чувствата му бяха същите като на Фрея — тъга, безпомощност, вина за начина, по който беше разговарял със Захир в дома му в Дакла. Но нямаше време за подобни размишления, нито пък да покаже уважението си така, както подобаваше. Той падна на коляно, докосна с ръка челото на Захир и прошепна традиционните думи за сбогуване на бедуините. После се изправи, хвърли се към скалата и започна да се изкачва.
Стените на долината вече бяха на по-малко от сто и петдесет метра една от друга, въздухът беше изпълнен с прах и пясък, оазисът ставаше все по-тъмен. Флин се катереше възможно най-бързо, опитваше се да настигне другите, земята остана далече долу, стъпалата скърцаха и стенеха под тежестта му. От време на време Фрея спираше, навеждаше се и гледаше надолу. Той й махваше и продължаваше да се катери, опитваше се да не обръща внимание на приближаващите се стени, на треперенето на скалата и паренето в дробовете, ръцете и краката си.
Първите трийсетина метра стълбите се изкачваха отвесно, точно една над друга, и той напредваше бързо. После, в края на осмата стълба, пътят изведнъж стана равен. Опънато въже водеше наляво покрай тесен ръб — не по-широк от пакет цигари — до основата на друга стълба, която се изкачваше още петнайсет метра и свършваше, ново въже водеше до още по-тясна стълба — този път надясно — и до друг къс равен участък. След това стълбата тръгваше на зигзаг по скалата, като нито един път не се изкачваше на повече от дължината на три-четири стълби, преди да поведе в друга посока. В пространството между стълбите имаше спиращи дъха, но обезопасени с въжета празнини покрай ръбовете и пукнатините.
Флин нямаше представа защо древните египтяни са разположили всичко това по този начин, прекъснали са стълбите, вместо да ги направят отвесни. Може би защото се е налагало да работят около места с ронлив камък, където бронзовите клинове не са можели да се задържат добре? Каквато и да беше причината — а той не се замисли твърде дълго за това, — пътят му нагоре се забавяше неимоверно: беше принуден да следва поредица отклонения вляво и вдясно, с опънати нерви да минава от една стълба до друга.
Зад и под него хаосът в оазиса набираше сила. Платформата на храма се превърна в разпадащо се, забулено в прах парче скала, великолепните сгради — в натрупана грамада развалини. Бенбенът продължаваше да излъчва подобни на лазер снопове пурпурна светлина. Сцената беше ужасяваща, апокалиптична, като картина на ада от някой средновековен художник, но пораждаше у Флин само решимост да продължава все по-бързо и все по-рисковано в отчаяния си стремеж да изпревари стените, които се приближаваха от двете му страни.
Изгуби опора, докато вървеше по тънък крехък каменен ръб между две стълби, увисна за миг на предпазното въже, завинтено в скалата — сто метра зашеметяващо празно пространство зееше под него. Изкатери се някак върху ръба и стигна до следващата стълба. Едно от стъпалата се счупи и една треска се заби дълбоко в крака му, накара го да изкрещи в агония; кръвта шурна и потече под крачола на дънките му. Флин почти се предаде, беше убеден, че не може да се справи, че челюстите на долината ще се сключат около него, преди да е стигнал до върха и спасението. Въпреки това продължаваше да се изкачва, без да обръща внимание на болката, изтощението и световъртежа, изстискваше от себе си и последните сили, за да се катери. Долината оставаше все по-далече под него, вече не се виждаше от прахта от отломките, а ръбът на скалата се приближаваше все повече. Накрая, докато изминаваше последния участък от перваза, отчаянието даде път на надеждата. Над него имаше прав участък от пет стълби, който отвеждаше право до ръба.
Фрея и Саид бяха спрели на най-горната стълба и му викаха и ръкомахаха, насърчаваха го да продължи. Той също им махна, викна им да се разкарат от този ад, пое си дъх и започна последното изкачване.
Стените на долината вече бяха застрашително близо.
Флин изкачи първата от петте стълби — всеки мускул в тялото му сякаш крещеше в знак на протест, — после втората, после третата. Беше в средата на четвъртата, само на някакви си пет метра от върха, и през него премина вълна от адреналин, щом разбра, че е почти в безопасност. Окуражителните викове на Фрея вече се чуваха съвсем ясно.