Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Интересен приятел.
— Хей, иначе трябваше да ме убие. Бях му благодарен, мамка му. Все още съм. Най-вероятно тази счупена ръка ми спаси живота. Счупи я в деня преди Възнесението на Ма’елкот. Разбираш ли, някога бях Рицар на Кант; ако не беше тази ръка, щях да съм на Стадиона на победата в онзи ден и сигурно щяха да ме убият. Така стана с повечето ми приятелчета. Работата е там, че заради тази ръка срещнах моята Нийла; тя се грижи за мен известно време — ’щото имах треска от счупването, — та заедно с треската и счупването ударът на Каин не само ме спаси от отиване на стадиона, ами и от участие във Втората война за трона. Сега имам дом, жена, дете — и доста добра работа — само защото познавах Каин достатъчно добре, за да избере да ми счупи ръката, вместо да ме убие. Разбираш ли?
— Не, не разбирам — отвърна Делиан. — Какво общо има това с мен?
— Работата е там, че Киър греши. Нещата не се объркват, защото Каин е наоколо. През повечето време се объркват от само себе си. Обикновено намираме кого да обвиним. Точно както тя обвинява за всичко теб. Киър няма куража да се изправи срещу нещата, които ѝ поднася животът. Точно това уби Тъп и Пишу, да знаеш: бъзливостта ѝ. Но тя не може да го приеме, затова стоварва всичко върху теб. — Той помръдна леко раменете си в мълчаливо извинение за слабостта на работодателката си, след което лапна нова хапка яйца.
— Но аз не съм длъжен да играя играта ѝ — продължи той, дъвчейки с полуотворена уста. — Аз казвам: никога не се знае какво мазало ще стане. Затова правиш каквото можеш, внимаваш и току-виж се случило нещо, което да оправи нещата. Та аз правя точно това. Защо да те убивам заради нещо, за което не си виновен?
— Но сега съм виновен — рече Делиан.
— Глупости.
— Не, така е. Трябваше да се досетя. Трябваше да остана да умра в планините. Сега и ти със сигурност си заразен; когато умреш, това също ще е по моя вина.
— И какво от това? Да убиеш някого заради нещо, което вече е станало? Ако питаш мен, единствената добра причина да убиеш човек е заради нещо, което той се кани да направи, схващаш ли?
— Ти не знаеш както представлява заразяването с ХРВП — каза Делиан. — Ще полудееш. Ще започнеш да си мислиш, че всички те мразят, че всички се опитват да те убият, дори най-добрите ти приятели, жена ти, детето…
— Мамка му, че аз си мисля същото и когато имам адски махмурлук.
— Затова ще убиеш първо тях. Ако живееш достатъчно дълго, може да убиеш всички, които означават нещо за теб. А когато умреш, ще умреш в агония.
Човекът отново въздъхна, взе вилицата си и хапна от яйцата.
— Да, това ще е гадно.
Делиан зяпна смаяно.
— Само това ли ще кажеш?
— Че какво друго да кажа? Богинята може да се върне и да оправи всичко. Тогава няма да има проблем, нали? А ако не се върне — кой знае? Нещата може да се оправят. Никога не се знае.
— Аз знам — промърмори мрачно Делиан. — Усещам го. Нещо се е объркало. Богинята няма да се върне.
— Може би. Но сега погледни от другата страна: може и да се върне. Ако не беше пристигнал в Анхана, можеш да си сигурен, че болестта, така или иначе, щеше да се появи. Намираме се надолу по течението от мястото, където си я пипнал, нали? Значи, ако беше умрял в планините, тая гадост тук пак щеше да се случи, само че никой нямаше да доведе богинята. Така че се успокой, приятел. Току-виж си спасил света.
— И въпреки това си мисля, че вината е моя.
— Да, вина. — Мъжът сви ранете, дъвчейки кървавицата. — Това е същото като справедливостта. Не ми говори за вина, докато не ми напълниш устата с нея и не ме оставиш да я сдъвча. Не вярвам във вината.
— Тогава в какво вярваш?
— Искаш ли да знаеш в какво вярвам? — Човекът се наведе напред и снижи гласа си. В добродушните му очи проблесна конспиративна искра. — Ето в какво вярвам аз: Закони Не Съществуват.
Главните букви се чуваха ясно в гласа му. За миг той погледна изучаващо лицето на Делиан, сякаш очакваше отговор на някаква парола, но когато не го получи, просто сви рамене и се ухили:
— Е, може би един закон. Моят закон: ако не изядеш яйцата, ще ти наритам кльощавия елфски задник и ще ти ги натикам в гърлото. Така че по-добре ги започвай.
След като помисли, Делиан не успя да открие причина защо да не го направи, затова се обърна към бара и лапна една хапка. Дори поизстинали, те бяха невероятно вкусни: златисто-маслени, деликатно подлютени, леко хрупкави по краищата. Докато дъвчеше, преглъщаше и хапваше отново, възелът, който от седмици стягаше червата му, започна да се отпуска като разтварящ се юмрук.