Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Дочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)». Краткое содержание книги:
Той се впусна да бяга. Като видя в далечината очертанията на бащиния си дом, извика облекчено „Хей!“, но когато се приближи, осъзна, че нещо липсва. Бараките ги нямаше, а пристроеното крило, в което се намираше стаята на Пинки, беше изцяло отнесено.
— Майко! — извика той. — Татко!
— Никой не му отвърна, едно куче изскочи от двора и го близна по ръката…
… Двайсет минути по-късно, когато доктор Джани спря колата в Бендинг пред дрогерията си, беше съвсем тъмно. Електрическото осветление бе угаснало, но по улиците вървяха хора с фенери и след минута около него се събра малка тълпа. Той отключи вратата забързано.
— Някой да разбие вратата на старата болница „Уигинс“. — Докторът посочи към отсрещната страна на улицата. — В колата ми има шестима тежко ранени. Няколко души да ги пренесат там. Доктор Берър тук ли е?
— Ето го — обадиха се с готовност няколко гласа в тъмното и докторът, с чанта в ръка, излезе от тълпата.
Двамата мъже се изправиха лице срещу лице на светлината от фенерите, забравили за омразата помежду си.
— Един господ знае колко още ще има — каза доктор Джани. — Ще взема бинтове и дезинфекционни средства. Ще има доста фрактури… — Той повиши глас: — Някой да ми донесе едно буре.
— Аз ще започна отсреща — каза доктор Берър. — Там допълзяха още пет-шест души.
— Какво е направено? — обърна се доктор Джани към мъжете, които го последваха в дрогерията. — Обадили ли са се в Бърмингам и Монтгомъри?
— Телефонните жици са съборени, но телеграфът върши работа.
— Някой да извика доктор Коуин от Уътела и да каже на всички, които имат коли, да отидат до Уилар Пайк и оттам да преминат по всички улици на път за Корсика. На кръстопътя до негърския магазин няма останала нито една къща. Настигнах много хора, които идваха насам, всичките ранени, но нямах място за повече. — Докато говореше, той хвърляше бинтове, дезинфекционни средства и лекарства върху едно одеяло. — Мислех, че имам много повече такива неща на склад. Чакайте! — извика той. — Някой да отиде в падината, където живеят семейство Уили, и да огледа. Карайте направо през полето — пътят е задръстен… Ей ти, с шапката — Ед Дженкс ли беше?
— Да, докторе.
— Виждаш какво съм сложил тук, нали? Събери всичко в магазина, което прилича на тези неща, и ми го донеси отсреща, ясно?
— Да, докторе.
Когато докторът излезе на улицата, жертвите вече прииждаха в града — жена, тръгнала пеш с тежко ранено дете на ръце, каруца, натоварена със стенещи негри, обезумели мъже с ужасяващи разкази. Отвсякъде в слабо осветения мрак се надигаше смут и истерия. От Бърмингам пристигна с двуколка някакъв репортер, целият в кал — колелата й преминаха през повалените жици и съчки, които препречваха пътя, носеше се сирената на полицейска кола от град Купър, намиращ се на трийсет мили разстояние.
Пред вратите на болницата, която беше затворена през последните месеци поради липса на пациенти, вече се беше събрала цяла тълпа. Докторът се промъкна през навалицата от бледи лица и влезе в първото отделение, благодарен при вида на готовата за пациенти редица от стари железни легла. Доктор Берър вече работеше в другия край на коридора.
— Донесете ми десетина фенера — нареди той.
— Доктор Берър иска йод и лейкопласт.
— Добре, ето там… Хей, Шинки, застани до вратата и не пускай никого, освен онези, които не могат да ходят. Някой да изтича до бакалията да види дали няма свещи.
Отвън улицата вече гъмжеше от гласове — плач на жени, противоречиви напътствия на доброволни групи, заели се да разчистват пътя, напрегнатото стакато от викове на хора, които се опитват да се справят с положението. Малко преди полунощ пристигна първата група на Червен кръст. Но тримата лекари заедно с другите двама, дошли от близките села, бяха изгубили представа за времето много преди това. Към десет часа започнаха да докарват мъртвите, бяха двайсет, станаха двайсет и пет, трийсет, четирийсет — списъкът растеше. Тъй като вече не се нуждаеха от нищо, те чакаха, както подобава на прости труженици, в един гараж отзад, а потокът от ранените — цели стотици — се нижеше през старата болница, построена само за двайсетина души. Бурята беше причинила счупвания на крака, ключици, ребра, бедра, рани по гърба, лактите, ушите, клепачите, носа; имаше наранявания от летящи дъски, странни трески, забити на странни места, и един скалпиран мъж, който щеше да се оправи и да му поникне наново коса. Живи или мъртви, доктор Джани познаваше всяко едно лице и знаеше имената почти на всички.