Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
След като прибрала сладоледа в хладилника, видяла, че в мивката има немити съдове. И за да не пречи на разговора на мъжете, се заловила да ги измие. Тъкмо вече привършвала, когато неразбираемото боботене на гласовете секнало. Тази внезапна тишина й направила впечатление. След това се чул сух удар (тя точно така се изрази) и се разнесъл гласът на брат й: „Вън!“ После се чули бързи стъпки и входната врата се хлопнала.
Ан влязла при Адъм и го сварила да стои в средата на стаята съвсем блед и да притиска към корема си дясната ръка с лявата, без да сваля поглед от вратата. При влизането й той се обърнал бавно към нея и казал:
— Ударих го. Не исках да го ударя, но го ударих. Никога в живота си не съм удрял човек.
Сигурно здравата го е бил ударил, защото едно от кокалчетата му било разкървавено и отекло. Макар и сух, Адъм имаше много тежка ръка. Тъй или иначе, той притискал разкървавеното си кокалче, а на лицето му било изписано недоумение. Очевидно недоумявал от собствената си постъпка.
Ан, много разтревожена, го попитала какво се е случило.
А случилото се, както вече подсказах, не е било нито странно, нито неочаквано. Гъми Ларсън бил изпратил Хюбърт Кофи, който поради белите костюми и копринените гащета с монограми минавал за човек изтънчен и дипломатичен, да убеди доктор Стантън да използува влиянието си пред Шефа, за да го накара да възложи на Ларсън строежа на медицинския център. Адъм не е бил запознат с цялата работа, защото можем да бъдем уверени, че опипвайки почвата, Хюбърт не е казал кой стои зад него. Но щом чух името Кофи, аз разбрах, че той е бил изпратен от Ларсън. Хюбърт не е отишъл по-далеч от опипване на почвата. Но очевидно той е започнал доста издалеч, та отначало Адъм дори не е разбрал накъде бие. И тогава Хюбърт, изглежда, е решил, че напразно хаби за този дръвник забележителната си хитрост и е пристъпил направо към въпроса. Той успял да се конкретизира дотам, че и за Адъм ще падне нещо от цялата работа и с това взривил бомбата.
Все още в недоумение, Адъм си търкал юмрука и обяснявал на Ан със сух глас какво се е случило. Когато свършил, навел се и вдигнал със здравата си лява ръка угарката от пурата, която бавно прогаряла дупка във вехтия зелен килим. Държейки угарката на разстояние от себе си, прекосил стаята и я хвърлил в камината, в която все още имаше (както бях забелязал при посещенията си) останки от пепел от пролетта и парчета хартия и портокалови кори от лятото. После се върнал обратно и размазал ядно с крак тлеещата дупка — може би символично действие от негова страна. Аз поне така си представях картината.
После седнал на бюрото си, извадил перо и хартия и започнал да пише. Когато свършил, обърнал се към Ан и казал, че си е написал заявлението за оставка. Тя нищо не отвърнала. Нито думица. Знаела, както ми обясни, че няма смисъл да спори с него и да го убеждава, че ако някакъв мошеник е дошъл при него с намерение да го подкупи, това няма нищо общо нито със службата му, нито с губернатора Старк. Разбрала по израза на лицето му, че е безполезно да разговаря. С други думи, той, според Ан, бил овладян от непреодолимо желание да се оттегли, което се изразило във вид на нравствено възмущение и нравствена погнуса, но което не е тъждествено с тях, а е много по-дълбоко и по-съществено ирационално. Той станал от креслото и взел да крачи из стаята, очевидно много възбуден. Изглеждал, по думите на Ан, едва ли не весел, сякаш готов всеки миг да избухне в смях. Сякаш в последна сметка бил доволен, че така се е случило. После взел писмото и му залепил марка.
Ан се изплашила, че той може да излезе веднага и да пусне писмото — защото стоял насред стаята, въртял го в ръка и като да размислял как точно да постъпи. Но не излязъл. Оставил писмото на полицата над камината, повъртял се още малко из стаята, после се хвърлил към пианото и заблъскал клавишите. Свирил повече от два часа в задуха на юлската нощ и лицето му се обливало в пот. Ан седяла при него уплашена, без да знае от какво се бои.