Върховният повелител
- Автор: Канаван Труди
- Серия: Трилогия „Черният магьосник“ #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 9789542989066
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховният повелител». Краткое содержание книги:
Сония е научила много в Гилдията и останалите ученици вече се отнасят към нея с неохотно уважение. Но тя не може да забрави какво е видяла в подземната стая на Върховния повелител — нито неговото предупреждение, че древният враг на страната им отново се надига. Колкото повече научава, толкова повече се засилват съмненията й в думите на водача на Гилдията. Възможно ли е действителността да е наистина толкова ужасяваща, колкото твърди Акарин или той просто се опитва да я примами в осъществяването на някакъв неописуемо мрачен план?
„Те знаят, че това е последният ни сблъсък. – помисли си Денил. — След това, ако все още сме живи, ще напуснем града”.
Сери изпрати с поглед Сония и Акарин, които последваха водача си в тъмния проход. После си пое дълбоко дъх и тръгна в противоположената посока. Такан вървеше след него.
Чакаше го много работа. Останалите крадци трябваше да разберат, че Акарин и Сония са стигнали до Вътрешния кръг.
Фалшивите магьосници щяха да излязат по улиците. Трябваше да намерят робите и да се разправят с тях. А той... той имаше нужда от едно питие.
Пътуването през Вътрешния кръг беше ужасяващо дори за онези, които използваха Пътя на крадците. Таванът, който се намираше под стената, се беше срутил, оставяйки само една малка дупка, през която да се промъкнат. Сония го беше уверила, че ако таванът започне отново да се руши, двамата с Акарин ще успеят да го удържат с магия, но при всяко вдишване на прашния въздух Сери си представяше, че всеки момент може да бъде погребан жив.
Той достигна до прохода, който вървеше паралелно на улицата. Решетките по стената му даваха възможност да хвърля по някой поглед навън. Когато чу тропота на бягащи крака, Сери се спря и видя притичващия покрай него магьосник. Изведнъж мъжът се спря.
—О, не – проплака той.
Сери погледна на другата страна и видя, че улицата е без изход. Магьосникът беше ученик – почти дете. Мантията му беше покрита с прах.
Внезапно от края на улицата се разнесе женски глас.
— Къде си? Къде си, малко магьосниче?
Акцентът й толкова приличаше на савариния, че за миг Сери си помисли, че наистина е тя. Но гласът бе по-дълбок, а последвалият смях – жесток.
Ученикът се огледа уплашено, но това бе Вътрешният кръг. По улиците му нямаше струпани сандъци или боклуци, зад които да се скрие човек. Сери бързо отиде до най-близката до момчето решетка и я отвори.
— Хей, магьоснико – прошепна той.
Момчето подскочи, после се обърна и зяпна към Сери.
— Влизай тук – махна му той с ръка. – Хайде де.
Момчето отново погледна към входа на уличката и бързо се хвърли през отвора. Падна в прохода с главата напред, претърколи се и се изправи. Когато отново се разнесе гласът на жената, момчето се притисна към стената, разтреперано от страх.
— Къде отиде? – извика жената, докато се приближаваше по улицата. – Тук няма изход. Сигурно си в някоя от къщите. Я да видим.
Тя провери няколко врати, след което взриви една от тях. Когато се изгуби в къщата, Сери се обърна към ученика и се ухили.
— Вече си в безопасност – каза той. – Ще са й нужни часове, докато претърси всички къщи. По-скоро ще се отегчи и ще потърси по-лесна плячка.
Запъхтяното дишане на младежа бе заменено от дълги, равномерни вдишвания и издишвания. Той се изправи и се отблъсна от стената.
—Благодаря ти – каза ученикът. – Ти ми спаси живота.
Сери сви рамене.
— Няма проблеми.
— Кой си ти – и какво правиш тук? Мислех си, че целият град е евакуиран.
— Казвам се Серини – отвърна той. – Серини от Крадците.
Младежът примигна изненадано. После се ухили.
— За мен е чест да се запознаем, Крадецо. Аз съм Регин от Уинар.
Ритъмът на конския ход определяше всичко. Той вдишваше и издишваше в тон с потропването на копитата. Болката в рамото го пронизваше при всяко тръсване. Ротан можеше да я притъпи с малко от лечителската си сила, но не искаше да хаби повече, отколкото трябва. Гилдията щеше да има нужда от всяка капка магия в битката си срещу ичаните. Той дори не смееше да прогони умората, която се беше натрупала след язденето през цялата нощ.
Градът грееше пред очите му като съкровище, пръснато върху маса. Всяка сграда блестеше като злато на утринната светлина. Щеше да го стигне до час, може би два.
В опожареното поле димеше овъглена сграда. Малка група хора, предимно семейства, бързаха по пътя, натоварени с чанти, сандъци и кошници. Те го гледаха едновременно с надежда и страх. Колкото повече се приближаваше до града, толкова повече ставаха те, докато накрая не се озова пред непрекъснатия човешки поток, който се изливаше от Имардин.
Никой от хората нямаше представа какво се е случило с Гилдията. Ротан изруга под носа си. Единствените ментални призиви, които чуваше, бяха нарежданията на Болкан. Той не смееше да повика Денил или Дориен.
Пред очите му проблесна образ. Картина от градска улица, последвана от сачаканско лице. Карико. Ротан примигна няколко пъти, но образът не изчезна.
„Толкова ми се иска да разбера какво става, че започвам да халюцинирам – помисли си той. – Или може би това е заради липсата на сън?”.