Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Тиамак се загледа към хълма, където Камарис и Бенигарис бяха застанали един срещу друг на разстояние, което човек можеше да прекрачи за няколко мига. Намираха се сякаш само на педя един от друг, свързани с неразрушимите връзки на кръвта, но беше ясно, че между тях зее непреодолима бездна.

„А над нея фучи Кралят на бурите — помисли си Тиамак. — Докато тези двамата — племенник и чичо — разиграват някакъв умопомрачителен сухоземски ритуал… също като Джосуа и Елиас…“

Двамата конници внезапно препуснаха един срещу друг и — поне за Тиамак — се превърнаха в някакви неясни петна. Сграбчи го някакво сковаващо усещане, мрачно и заплашително като буреносен облак.

„Непрекъснато си мислим, че крал Елиас е оръдие на отмъстителността на Инелуки. И двамата братя са в несекваща крамола от Наглимунд до Сесуад'ра. Ами ако Елиас е точно толкова сляп относно намеренията на Краля на бурите, колкото сме и ние? И ако в името на някакъв колосален план единствената цел на Инелуки е да ни отвлича вниманието един с друг, докато най-после не го осъществи?“

Въпреки брулещия студен вятър Тиамак усети струйки пот да застиват върху челото му. Ако това беше истина, какво би могъл да планира Инелуки? Адиту се беше заклела, че той никога не би могъл да се завърне от пустотата, в която го беше запратило смъртоносното му заклинание — но може би замисляше някакво друго отмъщение, много по-ужасяващо от това да властва над човеците чрез Елиас и норните. Но какво би могло да е то?

Тиамак се огледа за Странгиард — искаше да сподели тревогата си с Носителя на свитъка, — но свещеникът беше някъде сред неспокойната тълпа. Всички закрещяха възбудено. След миг унеслият се Тиамак разбра, че единият от ездачите е свалил другия от коня му. Мигновено сковалият го страх го отпусна, щом се увери, че е паднал покритият с лъскавата ризница Бенигарис.

През тълпата се понесоха коментари, щом Камарис слезе от коня си. Две момчета изтичаха, за да отведат конете встрани.

Тиамак изостави мрачните си размишления и се напъха между Хотвиг и Слудиг, които стояха непосредствено зад принца. Римърсгардецът погледна надолу с раздразнение, но щом забеляза Тиамак, се усмихна.

— Събори го като перце! Старикът му дава суров урок!

Тиамак премигна. Никога нямаше да разбере въодушевлението на другарите си от подобни събития. Този „урок“ можеше да приключи със смъртта на единия от мъжете, които сега обикаляха един около друг, вдигнали щитове в защита и мечове за нанасяне на удар. Черният Трън приличаше на ивица среднощен мрак.

Началото на единоборството подсказваше, че то може да не продължи дълго. Бенигарис беше опитен боец, по-нисък от Камарис, но набит и с яки рамене. Той размахваше тежкия си меч с лекота, с каквато по-дребен мъж би размахвал Найдел на Джосуа, и отлично владееше щита. Камарис изглеждаше на Тиамак като някакво съвсем различно същество, грациозно като видра и светкавично като връхлитаща змия. В ръцете му Трън се мяташе като неясно черно петно, сякаш мрежа от блещукащ мрак. Въпреки че не хранеше добри чувства към Бенигарис, Тиамак изпитваше някакво съжаление към него. Нямаше съмнение, че нелепата битка ще приключи за броени мигове.