Зовът на барабана [bg]

Малко вероятно, но все пак вероятно. Някой го блъсна на минаване и той осъзна, че се е навел на перилата на моста от няколко минути и се взира в дъждовните капки, които падаха по реката, без да ги вижда. Бавно тръгна надолу по улицата, без да забелязва магазините и стадата от чадъри.

Нямаше начин да се увери, че тя никога няма да види тази книга. Можеше да има само един екземпляр от нея или пък стотици, които чакаха като бомби в библиотеките из цяла Америка.

Болката в стомаха му се засили. Беше подгизнал и замръзваше. Но отвътре усещаше още по-силен студ, който се разля из него при една нова мисъл: Какво щеше да стори Бриана, ако я откриеше?

Щеше да е съсипана от мъка. А после? Той самият се бе убедил, че миналото не може да бъде променено. Казаното от Клеър затвърди това му схващане. Тя и Джейми Фрейзър се бяха опитали да предотвратят касапницата при Калоден, но без успех. Тя се беше опитала да спаси бъдещия си съпруг, Франк, като спаси предшественика му, Джак Рандал и не бе успяла, но по-късно бе установила, че все пак Франк не е негов наследник, а Джак се е оженил за бременната любовница на брат си, за да узакони появата на детето след смъртта му.

Не, миналото се разгръщаше от само себе си като гърчеща се змия и нищо не можеше да бъде променено. Не беше напълно сигурен обаче, че и Бриана мисли така.

Как се скърби за пътешественик през времето? — беше го попитала тя. Ако той ѝ покажеше обявлението, тя можеше да скърби наистина; щеше да разбере със сигурност. Това знание щеше да я нарани много силно, но тя щеше да се изцели и да остави миналото зад гърба си. Освен ако.

Освен ако не бяха камъните на Крейг на Дун. Каменният кръг и ужасните възможности, които се криеха в него.

Клеър беше минала през камъните на древния огнен празник Самайн, в първия ден на ноември, преди почти две години.

Роджър потрепери, но не от студа. Космите по тила му настръхнаха, когато си мислеше за това. Беше ясна есенна утрин в деня на Вси светии, нищо не нарушаваше покоя на тревистия хълм, на който се издигаха каменните стражи. Нищо, освен Клеър, която стигна до големия разцепен камък и изчезна в миналото.

Тогава земята сякаш се разтвори под краката му и въздухът бе разкъсан от рев, който изкънтя в главата му като оръдеен залп. Беше ослепен от взрив на светлина и мрак. Само спомените му за предишния път го опазваха от крайната паника.

Беше държал ръката на Бриана. Беше я стиснал по рефлекс, макар че всичките му сетива изчезнаха. Сякаш падаше от стотици метри в ледена вода; ужасен световъртеж и така силен шок, че усещаше единствено него. Ослепен и оглушал, лишен от разум и сетива, в главата му оцеляха само две мисли, остатъци от съзнанието, което просветваше като пламък на свещ при ураган. Умирам — помисли си с огромно спокойствие. А после: Не се давай.