Последната империя

„Елънд е в безопасност — каза си тя. — Каквото и да си мисли за семейството си, те са свършили отлична работа, за да заемат толкова високо място в лутаделската йерархия. Той е наследникът, длъжни са да го пазят от убийците“.

Щеше й се да е малко по-убедена. Знаеше, че Шан Елариел подготвя нещо. Къща Венчър може и да беше в безопасност, но понякога Елънд се излагаше твърде много на показ. Ако Шан предприемеше нещо лично срещу него, Венчърови можеха да понесат удара, но не и Вин.

— Лейди Валет Реноа — произнесе един глас. — Струва ми се, че закъсняхте.

Вин се обърна. Беше Елънд, седеше на скамейката в една тъмна ниша зад нея. Тя се усмихна, погледна часовника и установи, че наистина са изминали няколко минути след часа, в който му бе обещала да се срещнат.

— Лоша привичка, с която ме зарази един приятел — оправда се тя.

— О, не казвам, че е лоша — усмихна се Елънд. — Напълно в реда на нещата е една дама да не проявява точност. В края на краищата джентълменът е този, който трябва да чака, или поне така ме е учила майка ми.

— Изглежда, е доста мъдра жена — отбеляза Вин. Нишата бе достатъчно голяма за двама души, ако седят близо един до друг. Тя седна до него, с лице към сияещия прозорец. Краката им лекичко се допираха.

— Не съм сигурен в това — възрази Елънд. — В края на краищата е избрала баща ми.

— С което е станала член на една от най-могъщите фамилии в Последната империя. Едва ли би се справила по-добре — освен ако не се беше омъжила за самия лорд Владетел. Но доколкото знам, той не си търси жена.

— И жалко — рече Елънд. — Ако си имаше половинка в живота, нямаше да е толкова мрачен.

— Предполагам, че това зависи от жената. — Вин погледна към една малка група, която мина по коридора. — Това място не е чак толкова усамотено. Хората ни гледат с подозрение.

— Вие сте тази, която дойде при мен — засмя се Елънд.

— Да, но не мислех, че това може да накара присъстващите да клюкарстват по наш адрес.

— Нека си клюкарстват — подхвърли нехайно Елънд.

— Защото това ще ядоса баща ви?

Елънд поклати глава.

— Това вече не ме интересува, Валет. — Наведе се към нея. Вин усещаше дъха му. Постоя така няколко секунди, после прошепна: — Мисля, че ще ви целуна.

Вин потрепери лекичко.

— Не бих искала да го правите, Елънд.

— Защо?

— Доколко всъщност ме познавате?

— Не толкова, колкото бих искал.

— И не толкова, колкото е нужно. — Вин го погледна в очите.

— Ами кажете ми.

— Не мога. Не точно сега.

Елънд постоя наведен още малко, кимна и се отдръпна. Изправи се и се отдалечи към парапета.

— Тогава да се поразходим?

— Да — отвърна Вин облекчена. И малко разочарована.

— Чудесно. И без това в тази ниша е твърде тъмно, за да се чете.

— Да не сте посмели — сряза го тя и крадешком погледна книгата, която се подаваше от джоба му. — Четете, когато сте с друг, не и с мен.

— Но нали така се запознахме!