Последната империя

Дълбината трябва да бъде унищожена. Аз съм я виждал, чувствал съм я. Името, с което сме я нарекли, струва ми се, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и неизмерима, но също така е и ужасна. Мнозина не осъзнават, че тя е разумна, но аз съм влизал в контакт с ума й, такъв, какъвто е, при няколкото случая, когато се изправях срещу нея.

Това е твар, посветила се на разрухата, лудостта и покварата. Тя ще унищожи нашия свят не защото го мрази, а защото така я подтиква същината й.

Балната зала беше като вътрешност на пирамида. Дансингът бе разположен върху висока до кръста платформа в самия център на помещението, а масите бяха подредени на четири сходни платформи около него. Слугите притичваха по проходите между платформите, за да поднасят храна на вечерящите благородници.

Четири реда балкони обрамчваха пирамидалната зала, всеки малко по-близо до върха и по-издаден над дансинга. Макар че залата бе добре осветена, балконите тънеха в сенки. Замисълът на този проект бе вниманието да се съсредоточи върху най-отличителната черта от вътрешния дизайн — малките изрисувани прозорци покрай балконите.

Лекалови се хвалеха, че докато другите Цитадели имат големи прозорци, техните са най-добре изрисувани. Вин трябваше да признае, че наистина са впечатляващи. През последните месеци беше виждала много витражи и вече ги приемаше за нещо естествено. Но прозорците в Къща Лекал караха другите да изглеждат посредствени. Всеки бе истинско, неподправено произведение на изкуството във великолепни цветове. Екзотични животни в скок, примамливи далечни пейзажи и портрети на горди благородници.

Имаше, разбира се, и задължителните картини от Възнесението. Вин вече познаваше повечето и с изненада откри, че са свързани с неща, които е чела в дневника. Изумруденозелени хълмове. Стръмни планини, чиито върхове са като разпенени вълни. И… чернота. Дълбината. Хаотичната, разрушаваща всичко твар.

„Която той е победил — помисли Вин. — Но… какво може да е това?“ Може би краят на дневника щеше да разрие още.

Вин поклати глава, излезе от сепарето с черните прозорци и продължи да се разхожда по втория балкон. Тази вечер бе облякла снежнобяла рокля — облекло, каквото дори не си бе представяла в живота си на скаа. Откак се помнеше, саждите и пепелта бяха неотменна част от съществуването й, та нищо чудно, че девствената чистота на бялото й се бе струвала непостижима. Тази мисъл правеше дрехата още по-скъпа. Вин се молеше никога да не забрави онзи, предишния си възглед за живота — благодарение на него сега можеше да сравнява нещата. И да цени онова, което най-много харесваше у благородниците.

Продължи да крачи по балкона и да дебне плячката си. Пъстри цветове бликаха от осветените отвън прозорци и хвърляха отражения по пода. Повечето прозорци бяха в дълбоки ниши и оставяха балконите да тънат в сенки. Вин престана да обръща внимание на картините — беше ги разглеждала при предишното си посещение в Къща Лекал. Тази нощ имаше работа.

Откри жертвата си в източния край на балкона. Лейди Клис разговаряше с малка група гости и Вин забави крачка и се престори, че разглежда един прозорец. Групата на Клис скоро се разпадна — човек не можеше да поема твърде големи дози от нея — и нисичката жена закрачи към Вин.