Последната империя

— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.

Вин потрепери. Усещането да бъде двама души едновременно, да се вижда раздвоена, беше потискащо, дори зловещо. Тялото й все още трепереше, разсъдъкът й… беше сериозно разклатен.

За щастие всичко това отминаваше бързо.

— Напомни ми друг път да те слушам — въздъхна тя. — Или поне когато говориш за аломантия.

Келсайър се засмя.

— Опитвах се да отложа този момент. Но все някога трябваше да пробваш. Ще го преживееш.

— Вече… почти ми мина. Но не беше видение, Келсайър. Беше истинско. Можех да я докосна — другата аз.

— Вярно е, че така изглежда. Но тя не е била тук — поне аз не я видях. Това е халюцинация.

— Атиумните видения не са халюцинация — посочи Вин. — Сенките наистина показват какво ще направят хората.

— Вярно. Не зная. Златото е странно, Вин. Не мисля, че някой го разбира. Моят учител, Геммел, казваше, че златната сянка е човек, който не съществува — но би могъл да съществува. Човек, какъвто си щял да бъдеш, ако си взимал други решения. Разбира се, самият Геммел беше малко луд, така че не съм сигурен дали трябва да вярвам на всичко, което ми разправяше.

Вин кимна. Изглежда, поне засега нямаше да научи нещо повече за златото. Не смяташе да го разпалва, поне ако не се налага. Продължаваше да седи и да чака да настъпи жадуваното равновесие на ума. Келсайър се върна при прозореца и след малко се обърна и я погледна.

— Дойде ли? — попита тя и се изправи.

— Да. Искаш ли да останеш тук и да си отдъхнеш още малко?

— Не.

— Добре тогава. — Той подреди на перваза часовника, пилата и останалите стъкленици. — Да вървим.

Не излязоха през прозореца — Келсайър не искаше да прави впечатление, макар че този район на Чупките бе почти безлюден и Вин не знаеше какво го притеснява. Напуснаха сградата по паянтовото стълбище, после мълчаливо пресякоха улицата.

Къщата, избрана от Марш за среща, бе в още по-окаяно състояние. Липсваше входна врата, само останките й се въргаляха на пода. Стаята, в която влязоха, миришеше на мухъл и сажди и Вин сбърчи нос, за да не кихне.

Някаква сянка в дъното се обърна при шума от стъпките им.

— Кел?

— Аз съм. И Вин.

Когато приближиха, Вин видя, че Марш присвива късогледо очи в мрака, и се досети, че макар тя да го вижда съвсем ясно, за него те са само силуети. Отсрещната стена на къщата бе съборена и мъглите свободно навлизаха вътре, плътни като отвън.

— Имаш министерски татуировки? — учуди се Вин.

— Разбира се — отвърна Марш с обичайния си неприветлив глас. — Нали се представям за дякон.

Татуировките бяха съвсем оскъдни — очевидно Марш играеше ролята на новак. Тъмните линии обграждаха очите му и извиваха навън като назъбени линии на светкавица. Една от линиите беше по-плътна, яркочервена, и се спускаше надолу покрай скулата. Вин познаваше този знак — знака на принудителите от Инквизиторския отдел. Марш не само се беше внедрил в Министерството, а бе избрал най-опасната служба.